Герои

Сухара беше оставил хората си назад, при Децата, и сега вървеше към Героите с празни ръце и широка усмивка. Гушата изтегли меча си и тежестта в ръката му, макар и плашеща, му вдъхна известен кураж. Познаваше добре остротата на това острие, постигната с години наред точене край лагерния огън. Само парче стомана, но с живот и смърт, събрани в едно по дължината на острието.

— Дава сили, нали? — Тръпката застана до него и превъртя ръкохватката на секирата в големия си юмрук. Дебелата дръжка на бруталното изделие беше нашарена с къси шипове и завършваше с масивно, нащърбено, но лъщящо от чистота острие. — Човек винаги трябва да е въоръжен. Пък макар и само заради усещането на стоманата в ръцете.

— Мъж без оръжие е като къща без покрив — промърмори Йон.

— Рано или късно, и двете ще протекат — довърши Брак.

Сухара спря на склона. Беше се приближил предостатъчно, за да го стигне коя да е стрела.

— Хе-хей, Гуша! Още си там горе, а?

— За беда, да.

— Добре ли спиш напоследък?

— Не бих отказал една пухена възглавница. Да не би да ми носиш?

— Ще ми се да имах една и за теб. Това там Коул Тръпката ли е?

— Ъхъ. Доведе две дузини със себе си.

Струваше си да пробва, каза си Гушата, но Сухара посрещна това с усмивка.

— Добър опит. Никого не е довел. Отдавна не сме се виждали, Коул. Как я караш?

Тръпката не отвърна, просто сви едва-едва рамене.

— Така значи, само толкова? — повдигна въпросително вежди Сухара.

Последва ново свиване на рамене. И небето да паднеше отгоре му, помисли си Гушата, нямаше да му направи по-голямо впечатление.

— Както искаш — каза Сухара. — Слушай, Гуша, мога ли да си получа обратно хълма?

Гушата намести пръсти около дръжката на меча. Изгризаната кожа около ноктите му пареше от болка.

— Мисля да поостана още няколко дни — каза.

Сухара смръщи вежди. Не му допадна отговорът.

— Виж, Гуша, онази вечер ти ми даде шанс, сега ти връщам услугата. Има си начин как стават нещата и което е редно, редно е. Няма как да не си забелязал, че водя нови приятели. — Той посочи с палец през рамо към Децата. — Та ще те питам пак. Може ли да си получа обратно хълма?

Последен шанс. Гушата пое дълбоко въздух и се провикна срещу вятъра.

— Боя се, че не, Сухар! Боя се, че ще трябва да се качиш тук и да го измъкнеш от ръцете ми!

— Че колко имаш там горе? Девет? Срещу моите две дузини?

— Изправяли сме се срещу такива като теб при по-малки шансове и пак сме се справяли! — отвърна Гушата, но като се замисли, никога по желание.

— Браво на вас, мамка ви! На твое място нямаше да съм толкова доволен! — Сухара понижи тон и продължи с уговорките: — Слушай, няма причина да стигаме дотам, нещата да се оплескат напълно…

— Няма — отвърна Гушата. — Освен тази, че сме в проклета война!

Той осъзна, че несъзнателно беше изревал с пълно гърло последното и в тона му се бе прокраднала повече злоба, отколкото бе възнамерявал.

Доколкото виждаше от това разстояние, усмивката на Сухара съвсем се бе стопила.

— Както кажеш — рече той. — Просто реших да ти върна услугата, нищо повече.

— Хубаво от твоя страна. Оценявам го. Но не мога да мръдна оттук.

— Повече от жалко.

— Ъхъ. Но това е положението.

Сухара пое дъх, сякаш, аха, да заговори, но вместо това млъкна. Но не тръгна обратно, остана на място. Гушата също не помръдна. Не помръднаха и момчетата от дузината му, просто стояха и гледаха надолу от билото. Тези на Сухара пък ги гледаха отдолу. Стана тихо на Героите, чуваха се само тихото свистене на вятъра и от време на време пърхането на птичи криле в небето или жуженето на някоя пчела в тревата. Тишина и спокойствие. Доколкото е възможно по време на война.

Накрая Сухара затвори уста, обърна се и тръгна обратно по стръмния склон към Децата.

— Можех да му пусна една стрела — промърмори Прекрасна.

— Знам, че можеше — отвърна Гушата. — Ти пък знаеше, че не биваше.

— Знам. Просто казвам.

— Може пък да размисли и да се откаже — обади се Брак, но вътрешно май сам не си повярва.

— Не. И на него, колкото и на нас, това никак не му е по вкуса, но веднъж вече отстъпи. Шансът сега е на негова страна дотолкова, че да не може да го стори отново. — Гушата почти прошепна последните думи. — Няма да е редно. — В това време Сухара стигна Децата и изчезна зад един от каменните блокове. — Всички без лъкове, обратно сред Героите. И чакате момента.

Отново стана тихо. Проклетата болка в коляното на Гушата пак го споходи, докато прехвърляше тежестта си от крак на крак. Някъде отзад се разнесоха гласове — Йон и Брак се препираха за нещо, докато сформираха нищо и никаквата си редица от щитове. После пак тихо. Войната е деветдесет и девет дни скука и от дъжд на вятър един — умопомрачителен ужас. Гушата имаше неприятното чувство, че този беше от последните и всеки момент щеше да се стовари отгоре му с всичка сила.

Агрик беше забил няколко стрели в земята пред себе си и перата им потрепваха от вятъра като снопчетата семена по върховете на високата трева. Той се поклащаше на пръсти и пети и потриваше замислено наболата си брада.

— Може пък да изчакат да се стъмни.