Читаем Герои полностью

Падна по лице, тялото му се усука и запремята надолу, вече чуваше само собственото си скимтене при всеки следващ сблъсък с твърдата земя. Накрая се изпързаля и спря, но продължи да има усещането, че се движи. Помъчи се да стане, но не можа, нечии ръце го натискаха надолу.

— Пуснете ме, копелета!

Оказа се просто собственото му, натежало от калта наметало. Хвърли се напред и осъзна, че тръгва нагоре по склон, същия, по който сега слизаха убийците му. Обърна се рязко и падна в потока. Ледената вода го скова, не можеше да си поеме въздух.

— Голям бегач е тоя, а? — дочу боботещ глас през мощните удари на сърцето му, пулсиращи в ушите.

Последва го противно хилене. Защо винаги се хилеха накрая?

— Ъхъ. Я ти ми ела сега тука.

Чу се звънтенето на извадено от ножницата острие. Калдер си спомни, че той също имаше меч, и заопипва слепешката, с премръзнали, сковани ръце, докато се опитваше да стане. Успя единствено да застане на колене. По-близкият до него убиец тръгна напред и веднага след това падна настрани.

— К'во правиш бе? — попита другият.

За момент Калдер си помисли, че може би е извадил меча си и го е пронизал, но тогава осъзна, че той е все още на колана му, оплетен в наметалото. И не можеше да го освободи, дори и да имаше останала сила в ръката, а такава в момента почти нямаше.

— Какво? — смотолеви с набъбнал в устата език.

Нещо изскочи от тъмнината. Калдер изпищя и отчаяно вдигна ръце пред лицето си. Усети нещо да профучава покрай него, после го видя да се стоварва върху втория убиец и да го поваля по гръб на земята. В това време първият пълзеше нагоре по склона на брега и стенеше. Калдер видя към него да върви човек. С едната ръка премяташе лък през рамо и едновременно изваждаше меч от ножницата на колана с другата. Без да забавя крачка, онзи наръга пълзящия в гърба, приближи спокойно и застана срещу Калдер. Той се вторачи в тъмната фигура през разперените пред лицето си пръсти. В мислите му беше Сеф. Зачака смъртта.

— Гледай ти, самият принц Калдер. Човек не очаква да те види на подобно място.

Калдер бавно свали треперещи ръце. Познаваше този глас.

— Фос Дълбокото?

— Да.

Вълна от облекчение заля Калдер, от глава до пети. Идеше му да се смее. Или да повърне, едно от двете.

— Брат ми ли те праща?

— Не.

— Скейл е зает… зает… много… зает… — изръмжа всяка дума Плиткото, в такт със забиването на ножа му в тялото на втория убиец.

— Много зает — повтори Дълбокото, загледан в брат си, с безразличието, с което човек гледа друг да копае дупка. — Бие се и така нататък. Война. Добрата стара игра на мечове и походи. Обича войната Скейл, не може да ѝ се насити.

— Вярно — съгласи се Плиткото, надвесен над убиеца, наръга го за последно и се надигна. Остана клекнал до трупа, с оплескани до лактите ръце — лепкави и лъщящи от черната кръв.

Калдер извърна очи и се насили да мисли за друго, освен за надигащия му се стомах.

— Откъде изникнахте вие двамата?

Дълбокото му подаде ръка и Калдер я прие.

— Чухме, че се връщаш от изгнание, и — знаейки колко популярен си навред — решихме да дойдем и да те държим под око. В случай че някой опита нещо. И тогава, не щеш ли…

Калдер се опря за момент на ръката на Дълбокото, докато световъртежът изчезне.

— И добре, че дойдохте. Още малко да се бяхте забавили, и щеше да се наложи сам да ги убия.

Калдер се изправи, кръвта се върна в главата му и той шумно се изповръща върху стириянските си ботуши.

— О, нещата със сигурност щяха да загрубеят — отбеляза тържествено Дълбокото.

— Ако само беше успял да отплетеш меча от това префърцунено наметало, щеше да ги накълцаш на парчета — каза Плиткото, докато слизаше по брега и влачеше нещо след себе си. — Първо хванахме този. Пазеше конете им.

Той захвърли нещото в краката на Калдер. Оказа се младо момче. Лицето му беше опръскано с кал.

— Добра работа. — Калдер изтри уста в ръкава си. — Баща ми винаги казваше, че вие двамата сте едни от най-добрите хора, които познава.

— Странно — ухили се до уши Плиткото. — На нас ни казваше, че сме най-лошите.

— И в двата случая не знам как да ви се отблагодаря.

— Злато — каза Плиткото.

— Ъхъ — каза Дълбокото. — Златото върши работа.

— Ще го имате.

— Знам. Затова те обичаме, Калдер.

— Е, също заради невероятното ти чувство за хумор — добави Плиткото.

— И за красивото лице, хубавите дрехи и оная нагла усмивка, дето си проси да ѝ фраснеш един.

— И за безкрайното уважение, което изпитваме към баща ти. — Плиткото склони почтително глава. — Но, да, предимно за доброто старо златце.

— Последна почит за мъртвите? — попита Дълбокото и сръчка с върха на ботуша си единия от труповете.

Перейти на страницу:

Похожие книги