Читаем Герои полностью

— Само питах, какво толкова? — увеси рамене Дрофт. — Мислех, че и на Героите им викат така, защото под тях са погребани герои.

— Кой го е грижа кой къде е погребан? — промърмори Гушата и се замисли за всички онези, които той самият бе погребал. — Веднъж легне ли човек в земята, е просто пръст. Пръст и истории за него. А хората и историите за тях малко си приличат.

— И с всяко следващо разказване — още по-малко — кимна Брак.

— Ъ?

— Вземи Бетод например — каза Гушата. — Като слушаш историите за него, ще си речеш, че е бил най-големият злодей, стъпвал в Севера.

— Е, не е ли?

— Зависи кого питаш. Враговете му много не го долюбваха, а мъртвите са ми свидетели, той имаше много. Но виж всичко, което е направил. Много повече е от онова, което Скарлинг е постигнал. Прокара пътищата, по които вървим, половината градове той ги строи. Сложи край на войните между клановете.

— Като започна война със Съюза.

— Е, вярно. Монетата има две страни, но точно това ми е мисълта. Хората обичат простите истории. — Гушата изгледа намръщено изгризаните си до кръв нокти. — Но самите хора не са просто устроени.

Брак тупна здраво Дрофт по гърба.

— С изключение на теб, а, хлапе?

— Гуша!

Нещо в тона на Прекрасна накара всички да извърнат като един глави. Гушата скочи на крака. Не точно, просто най-близкото до скок, на което беше способен в последно време. Забърза към нея, доколкото можа — проклетото коляно пращеше като счупени съчки при всяка крачка и запращаше остри бодежи чак до гърба.

— Какво виждаш?

Той примижа и засенчи очи с длан, в опит да избистри поне малко размазаната долина. Обходи с поглед Стария мост, нивите и синорите, пасищата и реката, хълмовете отвъд.

— Долу, при брода.

Сега ги видя и стомахът му се сви. Просто няколко ситни точици, но със сигурност — хора. Газеха през плитчините и катереха покрития с чакъл бряг. Северният бряг. Неговият бряг.

— Мамка му.

Бяха прекалено малко, за да са войници от Съюза, но идваха от юг — значи, хора на Кучето. А това означаваше, че най-вероятно…

— Сухара се връща. — Дрезгавият шепот на Тръпката беше последното, от което имаше нужда зад гърба си. — И си е намерил нови приятели.

— Хващай оръжието! — извика Прекрасна.

— Ъ? — зяпна Агрик с тенджера в ръце.

— Оръжие, глупако!

— Мамка му!

Агрик и брат му се засуетиха напред-назад, викаха един на друг, отваряха раници и ръсеха вещи по отъпканата трева.

— Как мислиш, колко са? — Гушата потупа джоба си, но далекогледът беше изчезнал. — Къде ми е…

— Двайсет и двама — изръмжа Брак, притиснал далекогледа на Гушата към окото си.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Прекрасна се почеса по дългия белег на остриганата си до кожа глава.

— Двайсет и двама. Двайсет и двама. Двайсет… и двама.

Колкото повече го повтаряше, толкова по-зле ставаше. Изключително гадна бройка. Прекалено много да победиш, без да поемаш сериозен риск, но достатъчно малко, че с терена на тяхна страна и добра поличба от руните на Уирън да е постижимо. Прекалено малко, за да отстъпят, без да се наложи после да дават обяснение на Дау.

— Мамка му.

Гушата хвърли поглед на Тръпката и улови този на здравото му око. Знаеше, че и той обмисля бройката и че е стигнал до същия извод. Само дето него не го беше грижа нито колко кръв ще се пролее, нито колко от момчетата му ще са обратно при пръстта заради проклетия хълм. А Гушата го беше грижа. Може би дори повече от нужното напоследък. В това време хората на Сухара вече бяха минали реката и навлизаха сред пожълтелите ябълкови дървета между плитчините и подножието на хълма. Вървяха към Героите.

Йон се появи между два от каменните блокове с наръч съчки в ръце.

— Отне ми повечко време, но намерих малко… — каза той запъхтян от изкачването. — Какво?

— Оръжие! — изрева насреща му Брак.

— Сухара се връща! — добави Атрок.

— Мамка му.

Йон пусна съчките в краката си и едва не се спъна в купчината, докато тичаше към нещата си.

Тежко решение трябваше да вземе Гушата и без никакво време за колебание. Но това е то да си главатар. Ако беше търсил лесния път, да си беше останал дърводелец. Е, и в този занаят не беше леко, от време на време се налага да изхвърлиш някой опропастен крак на маса или нещо друго, но рядко да изложиш на риск живота на приятел.

През целия си живот беше останал верен на идеята, че човек трябва да постъпва, както е редно, нищо че за нея в последно време никой не даваше пет пари. Избираш главатар, избираш страна, събираш дузина и се държиш за тях, оставаш им верен, пък каквото ще да довее вятърът. Беше стоял зад Три дървета, докато не загуби дуела с Кървавия девет. После стоя зад Бетод до самия край. Сега, за добро или зло, стоеше с Дау Черния, а той искаше от него да държи хълма. Той и момчетата му бяха бойци, с това си вадеха хляба. А в живота на всеки боец, рано или късно, идва време, когато хвърляш руните и тръгваш на бой. Просто така е редно.

— Така е редно — просъска под носа си.

Перейти на страницу:

Похожие книги