Герои

— Изтегляй се, когато се наложи — извика Гушата на Прекрасна. — Без рискове!

— Естествено! — изсъска му през рамо тя, докато запъваше нова стрела в тетивата.

Той тръгна предпазливо назад, като си отваряше очите на четири за стрели. Когато стигна зад Героите, се обърна и забърза към средата на кръга. Обзе го радост от няколкото мига сигурност повече и същевременно се проклинаше наум за малодушието си.

— Стигнаха до… аа!

Стъпи накриво и глезенът му се изкълчи болезнено. Стисна зъби, докуца до другите и застана в оформената редица в средата.

— Голяма гад са тия заешки дупки — прошепна до него Тръпката.

Гушата понечи да отвърне с нещо остроумно, но преди да успее да си събере мислите, Прекрасна се появи тичешком иззад един от Героите и размаха лъка над глава.

— Минаха стената! Оправих още едно от копелетата!

Агрик я следваше по петите. Тъкмо премяташе щита си на гърба, когато една стрела прелетя над каменните блокове и се заби в тревата до крака му.

— Идват! — изкрещя той.

Гушата ги чу. Виковете им се примесваха с вече притихващите писъци на улучения в корема стрелец и шума на вятъра.

— Ти, по-бавно бе! — чу той задъхания крясък на Сухара.

Явно още имаше проблеми с бойния ред на хората си — едни нямат търпение да стигнат горе, други точно обратното — не са свикнали един с друг. А това беше преимущество за него, неговите момчета се биеха заедно от не помнеше вече колко години.

Хвърли бегъл поглед настрани и погледът му срещна този на дъвчещия Скори, който му смигна. Стари приятели, братя. Уирън беше извадил Меча от ножницата. Дългото му острие сивееше мрачно, без никакъв блясък, въпреки яркото слънце. Както бяха предрекли руните, щеше да се лее кръв. Въпросът беше само чия. Това си казаха двамата с очи, от думи нямаше нужда.

Прекрасна приклекна в единия край на късата им редица, прикри се зад щита на Атрок и постави стрела в лъка. С това приключиха приготовленията на дузината.

Първият се прокрадна внимателно иззад един от Героите. На щита му имаше нарисувано нещо, но битките и времето бяха олющили почти напълно боята и вече не личеше какво. В едната му ръка лъщеше меч, на главата му имаше шлем, но това не му придаваше кой знае колко опасен вид. Изглеждаше направо смазан — провесил език, запъхтян от дългото изкачване.

Мъжът зяпна редицата на Гушата, а момчетата в нея зяпнаха него. Гушата долови напрежението в тялото на притиснатия в него Йон — напираше да хукне напред. Чу хриптящия дъх на Тръпката, изпуснат през здраво стиснати зъби. Чу гърленото ръмжене на Брак. Нервите на всеки бяха опънати до скъсване, а това само допълнително напрягаше тези на човека до него.

— Кротко — изсъска Гушата, — дръж редицата.

Знаеше, че в такъв момент най-трудното нещо е да останеш на място. Хората просто не са създадени за това. Отвътре напира желанието или да се втурнеш напред, или да побегнеш назад, но при всички положения — да тръгнеш, да тичаш и крещиш. А вместо това трябва да се чака. За всяко нещо си има подходящият момент, а намирането му — най-важното в битката.

Още един от хората на Сухара се появи иззад камъните. Пристъпяше, приклекнал, едва-едва и надничаше над ръба на щита. На него беше доста зле нарисувана риба. Гушата се замисли дали това не беше името му и макар и само за миг, отвътре го напуши смях.

Не можеха да чакат още дълго. Трябваше да тръгнат, да се възползват от терена. Да ги пресрещнат, преди да са прехвърлили билото. И да ги пръснат обратно надолу. А кога да тръгнат, решаваше той. Как се взема такова решение? Мигът се проточи, изпълнен с най-дребни подробности. Чуваше хриптящия дъх в гърлото си. Долавяше полъха на вятъра по опакото на ръката. Виждаше отчетливо всяко полюшващо се стръкче трева. Устата му беше така пресъхнала, че дори и да знаеше точния момент, не беше сигурен дали щеше да успее да извика командата.

Дрофт пусна стрелата и двамата войници на Сухара приклекнаха зад щитовете си. Бръмченето на тетивата сякаш отприщи нещо в Гушата и преди дори да помисли сега ли бе моментът, вече крещеше с пълно гърло. Не викаше нищо конкретно, но хората му явно схванаха смисъла, защото полетяха напред като глутница кучета, скъсали едновременно синджирите си. Точният момент или не, вече беше късно. Но какво пък, може би този беше точно толкова добър, колкото и всеки друг.

Стъпалата му заблъскаха тежко земята, всяка стъпка тръпнеше в стиснатите му зъби и болното коляно. Зачуди се дали няма да попадне на друга заешка дупка и да се просне по корем. Чудеше се и къде са сега шестимата, които тръгнаха да ги обикалят по фланговете. Мислите му се редяха една след друга. Дали не сбърка, като отказа да отстъпи хълма без бой. Какво мислеха двамата нещастници, вече трима, които връхлиташе дузината му. Какви лъжи да измисли за пред синовете на Йон.