Герои

Пред шатрата му го чакаха двамата прислужници. Рюрген донесе кофа вода и Горст пи на огромни глътки, оставяйки студената течност да потече по изгарящата кожа на шията му. Млад с усилия донесе сандъчето и Горст извади отвътре тренировъчните оръжия — тежки, масивни и чукани. Топките на дръжките им бяха почти с размерите на малки тухли — отчаян опит за балансиране тежестта на остриетата. Бяха сигурно три пъти по-тежки от бойните му оръжия, а те самите превишаваха значително армейския стандарт.

Без да продумат, двамата прислужници нападнаха едновременно. Рюрген с щит и тежка дървена палка, а Млад с дълъг прът. Горст започна да отбива атаките. Не беше лесно, предвид тежестта на тренировъчната стомана, а и двамата не щадяха усилия. Не му оставяха време за реакция, не проявяваха капка милост или уважение като към господар — никакви шансове. Но той не го и искаше. Преди Сипани получи своя шанс, но това го направи мекушав. Притъпи разсъдъка му. И когато настъпи решителният момент, той не беше готов. Никога повече. Следващия решителен момент ще посрещне изкован от стомана, наточен и безмилостен като острието на бръснач. Затова всеки ден, в продължение на вече четири години, всеки ден след Сипани, в дъжд, жега или студ, без изключение, започваше така.

Със звън, стържене и удари на стомана в дърво. А от време на време и по някое глухо „туп“, последвано от ръмжене, когато прътът или палката приплъзваха по бронята и попадаха на незащитена плът. И това в ритъма на накъсано дишане и тежките удари на сърцето му — нечовешко усилие. Потта пропиваше дебелия подплатен жакет и косата му, хвърчеше на едри капки през тесния визьор на шлема. Паренето във всеки мускул на тялото бе все по-силно и все по-приятно, сякаш успяваше да изгори срама и върне обратно живота.

Той спря, задъхан, с притворени очи. Рюрген и Млад започнаха да разкопчават катарамите и свалят бронята му. Когато свалиха тежкия стоманен нагръдник, му се стори, че ще полети. Високо в небето и никога повече няма да стъпи обратно на земята. А, какво е това, дето се рее над главите ни? Как какво, изкупителната жертва, самият Бремър дан Горст, най-после свободен от оковите на земята!

Той свлече с мъка подгизналите и вмирисани на пот дрехи — усещаше ръцете си подути и немощни. Остана гол, покрит със синини, а от кожата му се вдигаше пара като от току-що изваден от фурната хляб. Лиснатата отгоре му леденостудена кофа вода накара дъха му да секне. Млад му хвърли една голяма кърпа и той се подсуши. Рюрген донесе чисти дрехи и докато той ги обличаше, се присъедини към Млад, който вече лъскаше броните и им връщаше обичайния матов блясък. Слънцето пропълзя над хоризонта и Горст видя през пролуките между дърветата най-ранобудните пехотинци от Първи полк на Кралската гвардия да излизат от палатките си в мразовитото утро. Навличаха и притягаха брони, ръчкаха обнадеждено угасналата жарава от вчерашните огньове, стягаха се за поредния поход. Една групичка от прозяващи се войници бе отведена настрани, за да присъства на бичуването на техен провинил се в нещо другар. Острият пукот по покрития с червени резки гол гръб на войника достигаше със закъснение до ушите на Горст, миг по-късно последван от стоновете. Не знае какъв късметлия е. Да беше и моето наказание така краткотрайно, директно и заслужено.

Бойните оръжия на Горст бяха изработени от Калвес — най-великият оръжейник в Стирия. Бяха подарък от краля, в знак на признателност за това, че му спаси живота в битката за Адуа. Рюрген изтегли рапирата от ножницата и я завъртя, за да огледа Горст и двете безупречно излъскани страни на острието. Той кимна одобрително. После прислужникът направи същото с кинжала, по чиито ръбове на острието пробяга хладен блясък. Горст кимна отново, пое колана с оръжията си и го препаса. Постави една ръка на рамото на Рюрген, другата на това на Млад, стисна ги одобрително и се усмихна.

— Генерал Яленхорм помоли да ви предам да се присъедините към него начело на колоната в момента, в който дивизията е готова да потегли — каза тихо Рюрген, стараейки се да не нарушава тишината наоколо.

Млад вдигна поглед и примижа към зазоряващото небе.

— Само шест мили до Осранг, господине. Мислите ли, че ще има битка?

— Надявам се да няма. О, слава на съдбата, дано да има. Моля, моля, само за едно моля, само това. Нека има битка.

Амбиции

— Фин?

— Мм?

Той се надигна на лакът и се надвеси усмихнат над нея.

— Обичам те.

— Мм.

Тя не отговори. Отдавна бе спряла да се надява да я сполети онази любов, която те удря като гръм и кара коленете ти да омекват. Някои хора са способни на такова нещо. Други са здраво стъпили на земята.

— Фин?

— Мм?

— Наистина. Обичам те.