Герои

И тя го обичаше, макар понякога да ѝ беше трудно да го каже на глас. Наистина, или поне изпитваше нещо подобно на любов. Той изглеждаше великолепно в униформата си и още по-добре без нея, понякога се изненадваше от това, как успяваше да я разсмее, а когато се целуваха, определено имаше жар. Беше благороден, великодушен, усърден и уважаван от хората и миришеше приятно, вярно… не блестеше с кой знае какъв интелект, но така може би бе дори по-добре. В едно семейство рядко има място за двама с интелект.

— Добро момче.

Тя го потупа нежно по бузата. Да, обичаше го. Мразеше го по малко само от време на време, а това беше повече от онова, което питаеше към мъжете като цяло. Двамата си подхождаха, допълваха се. Оптимист и песимист, идеалист и прагматик, мечтател и циник. И не на последно място, неговият благороден произход и нейната болна амбиция.

Той изпусна една въздишка на разочарование.

— Кълна се, всеки мъж в цялата проклета армия те обича.

— Какво ще кажеш за прекия ти командир, лорд-губернатор Мид?

— Е… не, той сигурно не, но подозирам, че ще питае по-топли чувства към теб, ако спреш да го правиш на посмешище при всеки удобен случай.

— Ако аз спра, той ще почне сам да го прави.

— Сигурно е така, но хората понасят това далече по-леко.

— Както и да е, има само един офицер в армията, който ме интересува.

— Нима?

Той се усмихна и прокара нежно пръст по извивката на устните ѝ.

— Капитан Хардрик. — Тя цъкна с език. — Ще да е заради тези тесни кавалерийски панталони, така мисля. Обичам да изпускам неща, за да го гледам как се навежда да ги вдигне. Опа. — Тя допря показалец до устните си и изпърха с мигли. — Ах, колко съм непохватна, пак си изпуснах ветрилото! Дали не бихте били така добър да се наведете да го вдигнете, капитане? А, почти го достигнахте. Още малко се наведете, капитане. Още… малко… по-ниско.

— Безсрамница. Не мисля обаче, че Хардрик е за теб. Човекът е тъп като пън. Само минута в компанията му ще те отегчи до смърт.

— Май си прав — въздъхна тежко Финри. — Хубавият задник не стига. Нещо, което повечето мъже никога не осъзнават. Но може би… — Тя се замисли за най-абсурдния избор за любовник от познатите ѝ и когато стигна до идеалния кандидат за титлата, усмивката ѝ грейна. — Какво ще кажеш за Бремър дан Горст тогава? Определено не блести с чар и обаяние… с мозък също… няма и кой знае какво положение в обществото, но съм сигурна, че под тази дивашка външност се крие дълбока, преливаща от чувства душа. Естествено, с гласа няма да е лесно да свикна, при положение че успея да му измъкна повече от две думи на кръст, но ако една жена си пада по силния мълчалив тип, бих казала, че той е идеалният избор… какво? — Забеляза, че Хал вече не се усмихва. — Шегувам се. Познавам го от години. Безобиден е.

— Безобиден? Виждала ли си как се бие?

— Виждала съм го да се дуелира.

— Не е същото.

Реакцията му я накара да се замисли. Искаше да разбере повече.

— Ти виждал ли си го да се бие?

— Да.

— И?

— И… радвам се, че е на наша страна.

— Оо, мъничкият ми. — Тя докосна с показалец върха на носа му. — Да не те е страх от него?

Хал се отдръпна и се претърколи обратно по гръб.

— Малко. Всеки с мозък в главата трябва поне малко да се страхува от Бремър дан Горст.

Това я изненада. Не подозираше, че Хал се страхува от нещо. Продължиха да лежат мълчаливо, под леко поклащащия се от вятъра брезент на палатката.

Почувства се виновна. Наистина обичаше Хал. В деня, в който ѝ предложи, тя обмисли всички страни от предложението му. Всяко „за“ и „против“, преди категорично да отсъди в негова полза. Той беше добър човек. Един от най-добрите. Превъзходни зъби. Честен, смел, верен до гроб. Но това не стига. Ето защо той имаше нужда от прагматик до себе си, някой, който да го направлява през бързеите на живота. Ето защо той се нуждаеше от нея.

— Хал.

— Да?

Тя се претърколи към него, притисна се в топлото му тяло и прошепна в ухото му.

— Обичам те.

Трябваше да признае, наслаждаваше се на властта, която имаше върху него. Толкова малко му трябваше, за да грейне от щастие.

— Добро момиче — прошепна той и я целуна.

Тя отвърна на целувката и зарови пръсти в косата му. Всъщност какво е любовта, ако не това, да намериш човека, който ти подхожда? Който те допълва. Някой, с когото да работиш. И върху когото да работиш.

Алис дан Бринт беше достатъчно красива, достатъчно умна и от достатъчно добро потекло, за да не представлява общуването с нея срам в очите на другите, но същевременно недостатъчно красива, умна и от добро потекло, за да представлява заплаха. Сравнително малобройна прослойка от обществото, идеалната според Финри, за привличането на приятелка, за която да не се тревожи, че ще я засенчи. Финри не обичаше да бъде засенчвана.

— Намирам го доста трудно, привикването към всичко това… — промърмори Алис и изгледа през руси мигли маршируващата покрай тях колона войници. — Да си през цялото време заобиколена от мъже, не се свиква лесно…

— Няма как да знам. Моят дом винаги е бил в армията. Майка ми почина, когато съм била съвсем малка, баща ми ме отгледа.

— О… съжалявам.