Герои

Трясък и тропот, стържене и дрънчене, писък, съскане, нов трясък, ругатни и животински крясъци. Стори ли му се, или наистина чу Скори да пее? Насред всичко това? Нещо премрежи погледа му, последва удар през едната буза, който отметна главата му настрани. Кръв, стомана, земя — вече не знаеше кое какво е. Нещо полетя към него, той отскочи настрани и се изпързаля на лакът по тревата. Видя копие и една озъбена физиономия на другия му край. Острието се стрелкаше към него, на лицето имаше рождено петно. Гушата успя някак да избие удара с щита си, докато се опитваше да стане на крака. Скори удари онзи с белега по рамото и той изпусна копието, а от раната бликна кръв.

Зърна Прекрасна. Лицето ѝ беше цялото в кръв — нейна, чужда или по малко от двете. Чу смях. Беше Тръпката. Видя го да размазва физиономията на лежащ по гръб на земята мъж с обкантения с метал ръб на щита си. Чу отчетливо хрущенето на костите — хряс, хряс. Йон крещеше и стоварваше с трясък секирата си върху нещо. Дрофт залиташе, стиснал окървавената си ръка, а на гърба му се поклащаха останките от потрошен лък.

Някой скочи към него с копие и Гушата се хвърли на пътя му. Замахна отстрани с меча и ушите му прокънтяха от собствения му гърлен крясък. Дръжката подскочи в юмрука му при сблъсъка. Видя кожената дреха на онзи да се разцепва и провисва окървавена. Посече го отново с обратния замах и тялото му се превъртя във въздуха, докато падаше към земята, а единият му ръкав се подмяташе като празен насред облак от ситни пръски кръв.

Някой тичаше надолу по склона. Покрай него прелетяха пропуснали целта си стрели. Гушата се втурна след него, но напразно. Сблъска се с Агрик, подхлъзна се и здравата се стовари на земята. Дръжката на меча се заби в ребрата му и той остана за момент проснат по гръб, напълно незащитен. Тичащият обаче явно не се интересуваше от това, защото продължи да препуска надолу, в един момент дори захвърли щита си настрани.

Гушата сграбчи дръжката на меча, а с нея и цяла туфа трева в бързината. Някой изникна наблизо и той едва не го посече, преди да осъзнае, че беше Скори, стиснал копие в ръце. Цялата дузина на Сухара бягаше надолу по склона. Поне онези, които още дишаха. Когато хората ти се пречупят, пречупват се всички накуп. Като срутваща се стена или сриваща се в морето канара. Стори му се, че зърна Сухара да накуцва най-отзад с окървавено лице. От една страна, му олекна, че дъртото копеле беше отървало кожата, от друга, му се прииска да го догони и довърши на място.

— Отзад! Отзад!

Гушата затича нагоре със свит от страх стомах. Между камъните съзря хора. Не можа да различи повече. Слънцето блестеше ярко, ослепително. Чу викове и звън на метал. Осъзна, че тича с всички сили. Озова се между камъните. Щитът му се блъсна в един от Героите и ръката му изтръпна. Беше останал съвсем без дъх. Болеше навсякъде. Давеше се от кашлица, но не спря да тича.

Товарният кон лежеше мъртъв край огъня, с щръкнала от ребрата стрела. Погледът му спря върху щит с изрисувана червена птица. Над него се вдигаше и стоварваше обратно надолу стоманено острие. Прекрасна пусна една стрела, но пропусна целта. Червения гарван извърна глава и хукна да бяга. Зад него изникна друг от дузината на Сухара, с лък в ръка. Стрелата му полетя към Прекрасна. Без да я изпуска от поглед, Гушата застана пред нея, изби я с щита си и я проследи с очи, докато потъваше във високата трева.

Когато вдигна глава, двамата бяха изчезнали. Недалече от огъня Агрик стоеше над нещо на земята. Вторачен в земята, със секира в едната ръка и шлем в другата. Гушата не искаше да знае какво лежеше на тревата в краката му, но вече се досещаше.

Един от хората на Сухара се влачеше по земята и високата трева шумолеше под окървавените му крака. Тръпката отиде до него и разби главата му с тъпия край на секирата си. Не замахна с всичка сила, само колкото трябваше. Точен, премерен удар, като добре обигран копач, който пробва твърдостта на земята. Някъде някой продължаваше да пищи, но Гушата не беше сигурен дали звукът не беше само в неговата глава. Или пък беше собственият му свистящ дъх. Примигна объркано. Защо, мамка му, останаха на хълма? Разтърси глава, сякаш отговорът щеше да изпадне оттам. Не стана, само челюстта го заболя още повече.

— Мърдаш ли го?

Скори беше приклекнал до седналия на земята Брак, притиснал окървавена длан върху бедрото си.

— Мърда, мамка му! Само дето боли, като го мърдам.