Герои

Гушата беше плувнал в пот, кожата му пареше, щипеше навсякъде. Брадата му тръпнеше от болка в удареното от ръба на щита място, едната ръка също. Болното коляно и глезенът си боляха постарому, иначе беше невредим. Нито една рана. Не беше сигурен как се отърва така. Тръпката от битката започна да отшумява, а краката му все повече да треперят, като на новородено теле. Очите му се навлажниха и погледът му се премрежи. Сякаш беше взел назаем сила за битката, която сега трябваше да връща, с лихвите при това. Пристъпи към угасналия огън и мъртвия товарен кон. От ездитния нямаше следа. Или беше избягал, или също бе мъртъв някъде. Отпусна се тежко на земята и седна насред Героите.

— Добре ли си? — Уирън се надвеси над него. Държеше огромния меч за острието, под дръжката. Сивата стомана беше опръскана и омазана в червено. Окървавена, както му е редът. Веднъж изваден от ножницата, мечът трябва да бъде окървавен. — Добре ли си?

— Да, мисля.

Пръстите на Гушата бяха вкочанени около ремъка на щита и той не можеше да намери сили да ги разтвори. Накрая успя и пусна щита на тревата до себе си. По него, наред със стотиците стари рани, белееха няколко пресни резки, а матовата желязна топка в центъра се бе сдобила с нова вдлъбнатина.

— Какво стана? — Късо остриганата коса на Прекрасна беше сплъстена от кръв. Тя потърка очи с опакото на ръката си. — Ранена ли съм?

— Драскотина — каза Скори и внимателно опипа с палци мястото на главата ѝ.

До нея, Дрофт беше коленичил и се поклащаше бавно напред-назад. Притискаше с длан ръката си, по която кръвта се беше стекла до върховете на пръстите.

Слънцето проблесна в очите на Гушата и го накара да замига.

— Връщайте се, шибаняци! Елате, проклети страхливци!

Йон се бе изправил между два от Героите и крещеше към Сухара и хората му.

Нямаше смисъл. Всеки е страхливец. Страхливец и герой ведно, зависи как ще се обърнат нещата. Те нямаше да се върнат. Бяха оставили осем трупа след себе си. Нямаше да се върнат. За това се молеше Гушата на старите богове от това свято място.

Скори си тананикаше тихо, тъжно, докато вадеше от кесията на колана си иглата и конците, за да се заеме с шиене на раните. Няма радостни песни след края на битката. Те се пеят преди нея и обикновено преиначават действителността.

Гушата осъзна, че мисли за това, колко добре всъщност се бяха наредили нещата. Повече от добре. Само един мъртъв. Тогава погледът му спря на глуповатото изражение на физиономията на Атрок, на кръстосания му поглед и разпраната от секирата на Червения гарван кожена риза, сякаш сляла се в едно с кървавата пихтия на вътрешностите му. Призля му от самата мисъл, че се чувстваше доволен от изхода на битката. Знаеше, че тази гледка щеше да остане завинаги с него, редом със стотиците други. Всеки носи някакъв товар на плещите си.

Легна на тревата и се загледа в плуващите по небето облаци. Също като спомените му, нижеха се един след друг. Добрият водач не трябва да се вайка за избора, който е направил, така му казваше навремето Три дървета, но добрият водач не може да спре да го прави.

Беше постъпил, както е редно. Може би. А може би такова нещо не съществуваше.

Ден първи

Армия от мъже със здрав разум в главите би побягнала.

Шарл дьо Монтескьо

Тишина