Герои

— Съжалявам. — Нетърпимост, после вина от казаното, отново. Естествено, не за Мид, за Хал, който трябваше да се доказва като двойно по-добър, дважди по-смел и трижди по-усърден от всеки друг офицер само за да излезе от задушаващата сянка на баща си. — Просто мразя да гледам как нещо се върши не както трябва заради гордостта на някакъв дърт глупак, при положение че лесно може да бъде направено добре.

— Замисляш ли се, че некадърният командир е предостатъчно зло и без да го превръщаме в посмешище? Може би с малко подкрепа ще се справи по-добре.

— Може — промърмори тя, все още с известно недоверие към идеята.

— Не може ли просто да яздиш с останалите съпруги? — каза умолително Хал. — Моля те, поне засега?

— С тоя кокошарник? — намуси се Финри. — Единственото, което обсъждат, е коя е ялова, коя невярна и с какво е била облечена кралицата. Глупачки.

— Случайно да си забелязала, че с изключение на теб всички са глупаци и идиоти?

— А — зяпна учудено тя, — значи, и ти си го забелязал?

Хал въздъхна дълбоко.

— Обичам те. Знаеш, че е така. Но помисли какво всъщност постигаш така. Можеше спокойно да нахраниш тези хора, ако просто бе подходила по-внимателно. — Той разтри уморено очи. — Ще говоря с началника на обоза, да видим какво може да се направи.

— Моят герой.

— Старая се да бъда, но кълна се, никак не ми помагаш. Следващия път, заради мен, моля те, помисли, преди да подходиш така мило към някого. Опитай да поговориш за времето например! — добави той, докато се отдалечаваше след щаба на Мид.

— Майната му на времето — промърмори зад гърба му Финри. — Майната му и на Мид.

Ако трябваше да бъде честна, Хал имаше право. С нищо не помагаше на себе си, на Хал, на каузата на Съюза, нито дори на бежанците, като просто се заяждаше с Мид.

Трябваше да го унищожи напълно.

Сговорчивост

— Ставай, старче.

Гушата не успя да се отърси напълно от съня си. В него пак беше млад, а може би загърбил стария живот. Кой му се усмихваше от ъгъла на стаята, Колуен? На струга се въртеше парче дърво, къдравите стърготини се сипеха наоколо и хрупаха под краката му. Той изпъшка и се претърколи настрани. Болката го преряза през стомаха и почти го хвърли в паника. Понечи да отхвърли одеялото.

— Какво ста…

— Спокойно, няма нищо. — Прекрасна сложи ръка на рамото му. — Реших да те оставя да поспиш по-дълго. — От едната страна на главата ѝ се спускаше дълга резка, а късата ѝ коса покрай нея все още беше сплъстена от кръв. — Реших, че ще ти дойде добре.

— Още няколко часа ще ми дойдат още по-добре. — Гушата се надигна и понечи да стане, първо бързо, после, когато още десетина болки го прерязаха наведнъж, съвсем бавно. — Мамка му, войната е за младите. Какво става?

— Нищо. — Тя му подаде манерка, той отпи, прекара водата през пресъхналата си уста и я изплю. — От Сухара няма следа. Погребахме Атрок.

Гушата застина с манерка пред устата, после я свали бавно. На отсрещната страна на Героите, пред един от каменните блокове имаше прясна купчина пръст. Брак и Скори стояха до нея с лопати в ръце. Агрик стоеше между двамата, забил поглед в земята.

— Ти ли говори? — попита обнадежден Гушата, въпреки че вътрешно вече знаеше отговора.

— Не, чакахме теб.

— Добре сте направили — излъга той и се изправи, като се подпря на рамото ѝ.

Утрото сивееше, а вятърът пронизваше с хладината си. Облаците бяха надвиснали току над каменистите била на хълмовете, а мъглата в подножието им още криеше тресавището на дъното на долината.

Гушата закуца към гроба. Разкърши се, в опит да се отърси от болката в ставите. В момента му се искаше да върви накъдето и да е другаде, но това е то, от някои неща не можеш просто да се отърсиш. Останалите започнаха да прииждат и се наредиха в кръг около гроба. Всичките натъжени, умълчани. Дрофт натика набързо комат хляб в устата си и изтри ръце в предницата на ризата. Уирън беше нахлупил качулката и прегръщаше Меча като майка — болно дете. Лицето на Йон бе по-помръкнало от всякога — сериозно постижение за човек като него. Гушата отиде до края на гроба и застана между Агрик и Брак. Лицето на планинеца беше загубило обичайната си руменина, а по превръзката на бедрото му беше избило прясно петно кръв.

— Кракът наред ли е? — попита го.

— Драскотина.

— Май доста кърви за драскотина, а?

Брак се ухили и татуировките на лицето му заиграха.

— Ти на това доста ли му викаш?

— Май не.

И не беше, в сравнение с племенника на Сухара, когото Уирън разсече надве. Гушата хвърли поглед през рамо към подножието на порутената стена, където бяха нахвърляли труповете. Далече от погледа, но не и забравени. Мъртвите. Все тези мъртви. Загледа се в черната пръст и се замисли какво точно да каже. Продължи да я гледа, сякаш щеше да му подскаже. Но в пръстта няма нищо, само чернилка.

— Странна работа. — Гласът му потрепери, дрезгав и несигурен, и той се прокашля. — Онзи ден Дрофт ме попита дали на камъните им казват Героите, защото под тях са погребани герои. „Не“, казах му. Но сега май има поне един.