Герои

— Тук съм! Само да прибера нещо! — обади се той откъм стената, където бяха нахвърляли момчетата на Сухара. Когато Гушата отиде натам, го завари приклекнал над един. Преравяше джобовете му. Обърна се и се ухили през рамо, а в шепата му се мъдреха няколко монети. — Главатар, тоя има малко… — Той млъкна при вида на навъсената физиономия на Гушата. — Щях да ги поделя с останалите…

— Върни ги обратно.

Дрофт примига неразбиращо.

— Ма за него каква полза от тях вече…

— Не са твои, нали? Остави ги. Когато Сухара дойде, той ще решава какво да ги прави.

— Най-вероятно ще си ги прибере сам — промърмори Йон, който в този момент приближаваше, преметнал ризница през рамо.

— Така да бъде. Но никой от нас няма да ги вземе. Има си начин как стават нещата. Така е редно.

Думите му предизвикаха няколко въздишки на възмущение, дори нещо като сърдито сумтене.

— В днешно време никой вече не мисли така, главатар — обади се Скори и се подпря на копието си.

— Виж само как натъпкаха джобовете никакъвци като Сът Крехкия — каза Брак.

— Докато ние се бъхтаме за едната храна и някоя друга мижава монета — изръмжа сърдито Йон.

— Толкова ви се полага. Ще имам грижата да си получите изкараното с вчерашната битка. Но труповете ще оставите на мира. Искате да сте като Сът Крехкия, вървете тогава да си просите място в дузината на Глама Златния, тогава по цял ден ще грабите трупове. — Гушата не знаеше какво го прихвана днес. Преди беше затварял очи. На младини сам неведнъж бе посягал. Дори Три дървета навремето оставяше момчетата си да претършуват някой и друг труп. Но каквото и да го бе прихванало, вече нямаше как да се отметне. — Какво сме ние, а? — кресна той. — Именити войни или мародери и крадци?

— Бедняци, това сме ние, главатар — отвърна Йон, — и с всеки ден все по-…

— Какво бе, мамка му, става тук? — Прекрасна плесна Дрофт през ръката и монетите се пръснаха в тревата. — Когато станеш главатар, Веселяко Йон Къмбър, ще правим каквото кажеш. Но дотогава, ще става, както каже Гушата. Ние сме именити войни. Аз поне — за вас не знам. А сега си размърдайте дебелите задници, че след малко ще се жалвате колко сте бедни на онези от Съюза.

— Не сме дошли за злато — подхвърли мимоходом Уирън, преметнал Меча през рамо.

— Абе ти може и да не си, Перко — изгледа го мрачно Йон. — Ама на някои от нас добре би ни дошло.

Той поклати неразбиращо глава, но тръгна след него. Брак и Скори се спогледаха, свиха рамене и също го последваха.

Прекрасна се надвеси над рамото на Гушата.

— Понякога си мисля, че колкото повече на другите им е все тая, толкова повече ти се впрягаш.

— И какво точно имаш предвид?

— Сам не можеш да промениш света.

— Има си начин как се правят нещата и което е редно, редно е — сопна се той.

— А сигурен ли си, че не е редно просто да гледаш никой да не умира и всички да са щастливи?

„Най-лошото е, че има право“, помисли си Гушата.

— Дотук стигнахме, значи, така ли?

— Все си мисля, че винаги тук сме си били.

— Знаеш ли? — повдигна недоумяващо вежди Гушата. — Този твой мъж трябва да те научи на малко уважение.

— Тоя женчо ли? Страх го е от мен почти колкото всеки един от дузината. Да вървим!

Тя сграбчи Дрофт за лакътя и го помъкна след себе си. И дузината потегли през пролуката в стената. Вървяха бързо — колкото бързо позволяваха коленете на Гушата. Тръгнаха на север, по криволичещата пътека, по която бяха дошли на идване. Оставиха Героите на Съюза.

Гушата вървеше през дърветата и гризеше ноктите на дясната си ръка. Тези на лявата вече ги бе изгризал почти до кокал. Проклетници — никога не растяха достатъчно бързо. Докато вървеше към Героите, сам и посред нощ, не го беше толкова страх, колкото сега, когато отиваше да каже на Дау, че беше изгубил хълма. Не е редно това — да те е страх повече от собствения главатар, отколкото от врага. В момента имаше нужда от едно приятелско рамо, но щеше ли да се хвърля вина, беше готов да я понесе сам. Той беше взел решенията.

Гората беше пълна с народ — пъплеха като мравки из тревата. Войниците от личната дузина на Дау — ветерани с хладен ум и корави сърца, и куп наточени остриета.

Някои имаха брони от ковани плоскости, като онези на Съюза, други носеха странни оръжия, завършващи със стоманени клюнове, шипове и куки, специално създадени за пробиване на същите тези брони — цял един зловещ арсенал от изобретения, от които според него светът нямаше нужда. Гушата не се и съмняваше, че някой от тези типове би се посвенил да граби от мъртвите, всъщност — и от живите.

Въпреки че бе прекарал повечето си живот сред въоръжени мъже, тълпите от тях все още го изправяха на нокти и колкото повече остаряваше, толкова по-малко виждаше мястото си сред тях. Близо бе денят, в който най-после щяха да осъзнаят що за страхливец беше. С всяка следваща сутрин му ставаше все по-трудно да закърпи протрития от времето кураж. Зъбите се забиха в кожичката около нокътя и Гушата дръпна рязко ръка и замижа от болка.

— Не е редно — промърмори под носа си — един именит войн постоянно да се страхува.

— Какво?