Герои

Почти беше забравил за Тръпката. През цялото време не беше продумал и дума.

— Теб понякога страх ли те е, Тръпка?

Последва мълчание. Пробилото клоните на дърветата слънце проблесна в онова зловещо метално око.

— Навремето, да. Непрекъснато.

— Какво се промени?

— Изкараха ми окото с нажежен ръжен.

Успокояващ разговор, няма що.

— Това май променя мирогледа.

— Преполовява го.

Встрани от пътеката, наблъскани в прекалено тясна кошара, блееха овце. Събрано продоволствие — разбирай откраднато. Поминъкът на някой злощастен овчар, отреден да потъне в гърлата и излезе през задниците на армията на Дау Черния. Зад нещо като параван от провесени щавени кожи, само на крачка-две от стадото, една жена колеше овца след овца, а други три ги деряха, изкормваха и окачаха на куки. Бяха омазани до под мишниците в кръв, но това явно никак не ги притесняваше.

Две момчета, вероятно тъкмо станали на възраст за армията, гледаха отстрани. Смееха се колко глупави били овцете, да не се досетят какво ги чака зад провесените кожи. Не виждаха, че самите те са наблъскани в кошара, а зад паравана от крайогънни песни, истории и младежки мечти ги чака войната — безцеремонна и омазана до под мишниците в кръв. Гушата отдавна ѝ се бе нагледал. Защо тогава продължаваше да си стои кротко в кошарата? Може би старите овце не прескачат нови огради.

Пред една обрасла с бръшлян руина, отдавна извоювана от гората, се издигаше побито черното знаме на Спасителя на Севера. На поляната отпред имаше още хора и вързани в редици неспокойни коне. Някой въртеше точиларско колело, от което с писък на метал хвърчаха искри. Една жена блъскаше с чук дървено колело на каруца. Един ковач работеше над ризница. Държеше в една ръка дългите клещи и вадеше от устата си халките за вплитане. Притичваха деца, натоварени с наръчи стрели, други с кобилици на рамене, с плискащи на тях кофи или чували с мъртвите ги знаеха какво. Сложна работа е това, да сееш насилие, започват ли нещата да придобиват сериозен размер.

Насред цялата неразбория от приготовленията за нищо добро, в неестествено спокойствие, някой се беше изтегнал по гръб на една каменна плоча. Лежеше си, подпрян на лакти, отпуснал назад глава и блажено притворил очи. Беше в сянка, но един намерил път през листата слънчев лъч падаше право върху самодоволната му усмивка.

— Мътните го взели. — Гушата се запъти натам и го изгледа отгоре. — И това ако не е принцът на Не-кой-знае-какво? Откога носиш женски ботуши?

— Стириянска кожа. — Клепачите на Калдер се отвориха едва-едва и на устните му се изписа онази присмехулна усмивка, която имаше още от дете. — Кърнден Гушата. Още ли си жив, дърто копеле?

— Абе малко съм понастинал, щом питаш. — Той изкара с мощно хъркане една тлъста храчка и я лепна на камъка между префърцунените ботуши на Калдер. — Ама ще оцелея. Кой направи тази грешка да те остави да изпълзиш от изгнанието си?

Калдер свали крака от камъка и се надигна.

— Самият Спасител на Севера. Май не може да се справи със Съюза без здравата ми десница.

— И какъв му е планът сега? Ще я отреже и ще я хвърли по тях ли?

Калдер разпери широко ръце.

— Аа, ами тогава как ще те прегърна? — Двамата се прегърнаха силно. — Радвам се да те видя, глупаво старче.

— Аз също, лъжлив пикльо.

— Двамата май сте си доста близки — промърмори Тръпката, който стоеше отстрани в сянката на дърветата и ги гледаше, смръщил подозрително вежди.

— Че как иначе, може да се каже, че ей с тези две ръце отгледах малкото копеленце. — Гушата разроши шеговито косата на Калдер. — Топих кърпа в мляко и му давах да суче.

— Най-близкото до майка, което съм имал — добави Калдер.

— Това обяснява нещата — кимна разбиращо Тръпката.

— Да седнем да поговорим? — Калдер стисна рамото на Гушата. — Липсват ми някогашните ни разговори.

— И на мен. — Гушата отстъпи предпазливо, когато един подплашил се кон подскочи назад и преобърна натоварената си с копия каруца. — Почти колкото ми липсва едно прилично легло. Но май няма да е днес.

— Май няма. Чувам, битка някаква щяло да има? — Калдер отстъпи и вдигна възмутен ръце към небето. — Ще ми съсипе целия следобед!

Гушата продължи покрай клетка, в която клечаха няколко голи северняци. Един протягаше навън ръка — молба за вода, милост или просто поне част от него да е отново на свобода. Дезертьорите безсъмнено вече са били обесени, което значеше, че тези бяха крадци или убийци. Чакаха своя ред за благоволението на Дау Черния, което най-вероятно щеше да е увисване на въжето, а може би и изгаряне, докато още ритат във въздуха. Странна работа, помисли си Гушата, да затвориш някого в клетка за кражба, при положение че цялата армия се прехранва с грабежи. Да обесиш човек за убийство, въпреки че всички наоколо си вадят хляба с убиване. Какво е престъпление във времена като тези, в които човек взема каквото си поиска от когото си поиска?

— Дау те вика. — Сцепеното стъпало го изгледа намръщено изпод порутената арка на вратата на руината. Той по принцип не преливаше от ведро настроение, но днес изглеждаше по-кисел от всякога. — Вътре.

— Искаш ли меча ми?