Герои

Гушата направи кисела гримаса. Не от болка или тъга, а защото осъзнаваше какви глупости дрънка. Подобни простотии не биха заблудили и дете, но ето че момчетата кимаха одобрително. По едната буза на Агрик се беше стекла сълза.

— Така е — каза Йон.

Пред нечий гроб може да изприказваш неща, за които в таверната ще те скъсат от смях, и пак да звучиш като истински мъдрец. Гушата усещаше всяка дума като нож, който сам забива в корема си, но вече нямаше връщане назад.

— Не беше отдавна с нас Атрок, но остави следа в дузината. Няма да бъде забравен. — Гушата се замисли за всички онези, не помнеше колко, които беше погребал — имената и лицата им поизтрити от времето. — Той стоя рамо до рамо с другарите си. Би се добре. — „И умря грозно, накълцан със секира, заради някакъв хълм, който не означава нищо.“ — Постъпи, както е редно. Направи всичко онова, което човек може да иска от един истински мъж, мисля аз. Ако има друг…

— Гуша!

Тръпката се появи на другата страна на каменния кръг.

— Не сега! — изсъска му Гушата.

— Сега.

Гушата забърза натам и застана до Тръпката между два от Героите. Широката сива долина се ширна пред очите му.

— И какво толкова има за гледане… ъ.

Отвъд реката, по кафявата линия на черния път за Уфрит, която се виеше в подножието на Черни рид, имаше конници. Препускаха здраво към Осранг, сред облак прах и летящи буци кал от копитата на конете. Бяха около четирийсет. Може би повече.

— Там също.

— Мамка му. — Още няколко десетки идваха от другата страна, към Стария мост. Минаха брода и тръгнаха да обикалят Героите от две страни. Гушата усети тревогата да стяга гърдите му. — Къде се дяна този Скори? — Заоглежда се, сякаш търсеше нещо и не можеше да си спомни къде го беше оставил. Накрая видя, че Скори стои до него, вдигнал в отговор ръка. Гушата въздъхна от облекчение и сложи ръка на рамото му. — Ето те. Тука си бил.

— Главатар — промърмори Дрофт.

Гушата проследи с поглед сочещия показалец. Пътят, който тръгваше на юг от Адуейн и се спускаше в долината между два хълма, гъмжеше от живот. Той разпъна далекогледа и погледна натам.

— Съюзът.

— Как мислиш, колко са?

Вятърът пресуши част от влагата в очите му и за момент Гушата видя ясно проточилата се по пътя колона — хора и стомана, щръкнали копия и развети знамена — докъдето му стигаше погледът.

— Май всичките — прошепна Прекрасна.

— Кажи ми, моля те, че този път няма да се бием — надвеси се над рамото му Брак.

— Понякога е редно да бягаш презглава. — Гушата свали далекогледа. — Събирайте лагера! — провикна се. — Веднага! Тръгваме!

Дузината винаги държеше повечето си вещи готови за път и сега всички се заеха с прибиране на останалото. Скори бодро затананика някаква жива мелодия. Веселяка Йон се зае да тъпче с ботуш жаравата под учудения поглед на Уирън, който не притежаваше нищо освен Меча и след като вече го държеше в ръце, беше готов за път.

— Защо го гасиш? — попита той.

— Не оставям на копелетата огъня си — изсумтя сърдито Йон.

— Като гледам, така или иначе, няма да се съберат около него.

— Няма значение.

— Ние едва се събирахме всичките накуп.

— Не ме интересува.

— От друга страна, да речем, че го оставиш, току-виж някой от южняците паднал в него. Ще се изгори и после всичките ще хукнат с подвити опашки обратно в Съюза.

Йон вдигна глава за момент, замисли се, после стъпка и последните въглени.

— Не оставям на копелетата огъня си.

— Това беше, така ли? — попита Агрик. Гушата едва намери сили да го погледне в очите. В погледа му се четеше отчаяние. — Само това ли ще кажем за него?

— После може да говорим пак може би, но сега трябва да мисля първо за живите.

— Отказваме се. Ще им го оставим. — Агрик стисна юмруци и изгледа свирепо Тръпката, сякаш той бе убил брат му. — Умря за нищо. За някакъв проклет хълм, който дори няма да удържим! Ако не бяхме останали да се бием, сега щеше да е жив! Чуваш ли бе!

Той тръгна напред и ако Брак не го бе сграбчил през гърба, а Гушата застанал на пътя му, сигурно щеше да се нахвърли върху Тръпката.

— Чувам — отвърна спокойно онзи и сви невъзмутимо рамене. — Няма да е за пръв път. Ако аз не бях отишъл в Стирия, щях да имам и двете си очи. Отидох. Едно око. Останахме да се бием. Той умря. Камъкът на живота се търкулва нанякъде и край, няма връщане назад. Невинаги ти харесва накъде, но това е положението.

Той метна секирата си на рамо и се отдалечи към северния край на Героите.

— Зарежи го — прошепна Гушата в ухото на Агрик. Той знаеше какво е да загубиш брат. В една-единствена сутрин бе погребал и тримата си братя. — Ако търсиш кого да виниш, вини мен. Аз избрах да останем да се бием.

— Нямаше друг избор — каза Брак. — Така беше редно.

— Къде се дяна сега Дрофт? — попита Прекрасна, докато премяташе лъка през рамо. — Дрофт?