Герои

Гушата беше изтеглил наполовина острието от ножницата.

— Няма нужда.

— Така ли? Че откога Дау Черния взе да се доверява на хората?

— На хората, не. На теб, да.

Гушата не беше сигурен дали това беше добър знак, или не.

— Добре, така да бъде.

Тръпката понечи да го последва, но Сцепеното стъпало опря протегната ръка в гърдите му.

— Теб не те вика.

Гушата зърна бегло присвитото око на Тръпката, вдигна рамене и се мушна под обраслата с бръшлян арка — имаше чувството, че пъха глава в отворена вълча паст. Замисли се дали ще има време да чуе щракането на зъбите. Озова се в дълъг, кънтящ от ехото на водни капки коридор, с провиснали от тавана паяжини. На другия му край се виждаше обрасла в трънак утъпкана земя. Повечето каменни колони лежаха натрошени покрай стените на помещението, но част от тях още стояха и крепяха ронещи се сводове. Помежду им, на мястото на отдавна изчезналия таван, се виждаха облаци, тук-там разкъсани от синьо небе. На отсрещния край на порутената зала Дау седеше на стола на Скарлинг, крепеше с три пръста топката на дръжката на меча си и го въртеше небрежно насам-натам. Отстрани седеше Коул Ричи и почесваше наболата си бяла брада.

— Когато кажа — казваше Дау, — повеждаш всичките си хора към Осранг. Там им е слабото място.

— Откъде знаеш?

— Имам си начини — смигна му Дау. — Много войска са, на никакъв път. Освен това са бързали, за да стигнат, разтеглили са се много назад. В града има неколцина конници и няколко от момчетата на Кучето. Докато стигнеш, може да успеят да вкарат и малко пешаци, но няма да са достатъчно, че да те спрат, ако удариш както трябва.

— О, ще ударя аз — отвърна Ричи, — за това не бери грижа.

— Няма. Точно затова искам ти да водиш атаката. Освен това искам момчетата ти да носят и моето знаме. Високо, отпред, така че всички да го виждат. А също тези на Златния и Желязната глава. Искам всички да ги видят.

— За да си мислят, че сме тръгнали натам с всички сили, ясно.

— С малко късмет, ще извадят част от войската на върха на Героите и ще отслабят редиците. Стигнат ли на открито, между хълма и града, пускам момчетата на Златния. Направо ще им съдерат задниците от бой. И тогава аз, Желязната глава и Десетократния тръгваме нагоре и си вземаме обратно камъните.

— И как мислиш да го направиш?

Дау му се ухили с онази негова зловеща усмивка.

— Хукваме по склона и избиваме всичко, което мърда.

— Ще имат достатъчно време да се подготвят, а и това е доста тежък терен за атака. Там ще са най-силни. Можем да ги заобиколим…

— Най-силни тук — Дау заби меча в земята пред стола на Скарлинг. — Най-слаби тук — той посочи с пръст гърдите си. — От месеци ги обикаляме отстрани, в гръб. Последното, което ще очакват, е да им излезем точно отпред. Пречупим ли ги на Героите, ще ги пречупим тук — той удари юмрук в гърдите си, — а оттам насетне всичко ще се срине. Ако трябва, Златния ще ги погне през бродовете. И чак до Адуейн. Дотогава Скейл ще е готов отдясно и ще завземе Стария мост. С теб и достатъчно войска в Осранг, когато останалите от Съюза пристигнат утре, най-добрият терен в цялата долина ще е наш.

Ричи се надигна бавно.

— Разбрано, главатар. Утре ще е червен ден. Достоен за песните.

— Майната им на песните. — Дау на свой ред стана от стола на Скарлинг. — Само победа ми стига.

Двамата стиснаха ръце, после Ричи тръгна към вратата, видя Гушата и на лицето му грейна широка, оредяла откъм зъби усмивка.

— Старият Коул Ричи — протегна Гушата ръка.

— Кърнден Гушата, жив да не бях. — Ричи стисна подадената ръка в една голяма шепа, а другата стовари отгоре. — Малко останаха свестните мъже като нас.

— Такива са времената.

— Как е коляното?

— Знаеш, каквото — такова.

— И при мен така. Йон Къмбър?

— Вечно усмихнат, а от устата му шега след шега. Как я кара Потопа?

Ричи се усмихна широко.

— Направих го бавачка на новите попълнения. Мърша и плява, почти нищо свястно.

— Може пък да влязат в крак.

— Дано, при това бързо. Чувам, битка ни чака. — Ричи го плесна по рамото и продължи нататък. — Ще чакам думата ти, главатар! — провикна се през рамо и остави Гушата насаме с Дау.

Двамата се изгледаха един друг през осеяната с натрошен камък, обрасла с бурени и коприва кал. Отнякъде се чуваха чуруликане на птички и шумолене на листа. И само далечният звън на метал загатваше за предстоящата кървава работа.

— Главатар.

Гушата облиза нервно устни. Нямаше идея накъде щяха да се обърнат нещата.

Дау пое дълбоко дъх и изкрещя с пълно гърло.

— Не казах ли, че искам да удържиш шибания хълм?

Гушата изтръпна. Ехото дълго кънтя в оронените стени. Май нещата отиваха на зле. Почуди се дали и него не го чака клетката на поляната.

— Ами аз добре си го държах хълма… до идването на Съюза…

Дау стисна прибрания в ножницата меч и тръгна към него. Гушата едва се удържа да не отстъпи, а когато Дау се надвеси над него, трябваше да събере всички сили да не примижи и отмести поглед. Тогава Дау вдигна ръка и спокойно я постави на изтръпналото му рамо. Гушата почти потрепери.

— Извинявай за това — каза тихо Дау. — Знаеш, трябва да се грижа за репутацията си.