Герои

Яленхорм и щабът му се изнизаха един по един през тясната пролука в стената и продължиха към Героите. Древните каменни блокове порастваха с всяка следваща крачка на конете, докато накрая не надвиснаха над Горст и останалите, когато стигнаха равното на билото.

Наближаваше пладне и жаркото слънце се бе издигнало високо в небето. Утринните мъгли отдавна бяха пресушени и освен няколкото гигантски, хвърлени от белите кълба на ниските облаци, сенчести петна по гората на север, цялата долина бе окъпана в златистата слънчева светлина. Вятърът люлееше на вълни посевите, плитчините на реката искряха, а знамето на Съюза се вееше гордо на най-високата кула в Осранг. От време на време отделни проблясъци на метал успяваха да пронижат гъстия прахоляк, покрил пътищата на юг от реката, вдигнат от хилядите маршируващи крака: пехота, кавалерия и продоволствие се стичаха едва-едва от юг. Яленхорм огледа от седлото долината и явно не остана доволен от видяното.

— Не напредваме достатъчно бързо. Майоре!

— Господине?

— Искам да слезеш в Адуейн и да видиш дали не можеш да ги пораздвижиш малко! Трябва да придвижим повече войска на този хълм. Искам още хора в града. Трябва да побързаме!

— Господине!

— А, майоре?

— Господине?

Яленхорм се замисли за момент, накрая затвори уста.

— Нищо. Тръгвай!

И човекът тръгна в неправилна посока, после, осъзнал грешката си, изчезна надолу по склона, откъдето бяха дошли.

В широкия кръг между Героите цареше хаос. За два от каменните блокове бяха вързани коне, но един се беше отскубнал и вдигаше оглушителна тупурдия, пръхтеше и хвърляше къчове, а двама коняри с ужасени лица правеха отчаяни опити да докопат оглавника му. В центъра на кръга, до пепелта на угаснал огън, висеше вяло знамето на Шести полк на Кралската гвардия. Въпреки високия пилон, изглеждаше нищожно пред гигантския ръст на наобиколилите го от всички страни Герои — сериозен удар по морала на войската. Да си призная, за моя вече няма надежда.

Два малки фургона, незнайно как качени на върха на хълма, лежаха прекатурени на тревата, а безразборното им съдържание — войнишки палатки, тенджери и тигани, ковашки инструменти, даже една чисто нова лъскава дъска за пране — беше пръснато по тревата. В малкото останало по фургоните група войници ровеха като мародери.

— Какво, мамка му, става тук, сержант?

Яленхорм смушка коня си към един от тях. Човекът, внезапно осъзнал, че е привлякъл вниманието на самия дивизионен командир и две дузини щабни офицери, изглеждаше готов да потъне в земята от срам.

— Ами… — запреглъща тежко той, — господине, малко не ни достигат стрели за арбалетите, генерале, господине.

— И?

— Изглежда, точно амунициите са били от най-голяма важност за онези, дето са товарили фургоните.

— Много ясно, че са.

— Е, тях първо са натоварили.

— Първо.

— Да, господине. Искам да кажа, най-отдолу са.

— Най-отдолу?

— Господине!

Един офицер в безупречно опъната униформа закова до коня на Яленхорм, вирна брадичка и почти оглуши Горст с ударите на добре излъсканите си ботуши, докато отдаваше чест.

Генералът скочи от седлото и стисна ръката му.

— Полковник Уетърлант, радвам се да те видя! Как вървят нещата?

— Доста добре, господине, повечето от Шести е налице, въпреки че ни липсва голяма част от оборудването. — Уетърлант ги поведе напред и войниците му направиха невъзможното да им осигурят достатъчно място в бъркотията. — Един батальон от полка на Ростод също е вече тук, но засега никой от тях не знае къде е командващият им офицер.

— Предполагам, подаграта пак го е ударила… — промърмори някой отстрани.

— Това гроб ли е? — попита Яленхорм и посочи купчината прясна пръст под един от Героите, цялата в следи от подметки.

Полковникът я изгледа смръщено.

— Хм, предполагам…

— Някаква следа от северняците?

— Някои от хората ми са забелязали движение в гората на север оттук, но засега не е установено със сигурност, че става дума за врага. Най-вероятно е била някоя заблудена овца. — Уетърлант тръгна между два от Героите и спря. — Освен това тук, нито следа от проклетниците. Искам да кажа, освен това, което са оставили след себе си.

— Уф.

Един от щабните офицери извърна рязко глава. Няколкото окървавени трупа лежаха в редица на земята. Един беше разсечен наполовина, а едната му ръка беше отрязана под лакътя. Около разпилените му вътрешности жужаха рояк мухи.

— Битка ли е имало? — огледа намръщен труповете Яленхорм.

— Не, от вчера са. И са от нашите. Явно са съгледвачи на Кучето.

Полковникът посочи група северняци, които копаеха гробове наблизо. Сред тях се открояваха един висок, с червена птица на щита, и един възрастен, широкоплещест здравеняк.

— Ями коня?

Въпросното животно лежеше на една страна, със стърчаща от подутия корем стрела.

— Наистина, нямам представа.