Герои

Горст огледа защитната линия, която бяха сформирали на билото — вече придобиваше внушителни размери. По протежението на каменната стена, през равни интервали стояха копиеносци, а в пролуката, откъдето тръгваше обрасла пътека, бяха наблъскани рамо до рамо. Зад тях на склона, арбалетчиците бяха разположени в двойна редица. Някои се суетяха с колчани и стрели, други просто лежаха по тревата и дъвчеха унило сухите дажби от дневния порцион, двама-трима се препираха над игра на зарове.

— Добре — отбеляза Яленхорм, — много добре.

Не стана ясно обаче кое точно срещна одобрението му. Смръщил чело, той обходи с поглед нахвърляните като кръпки ниви и пасища по северния край на долината. По-нататък започваше гъста гора, с каквато бе покрита по-голямата част от Севера, прорязана от две тънки ивици — пътища в подножието между възвишенията. Единият водеше към Карлеон. И победа.

— В гора като тази може да има десетина или, със същия успех, десетина хиляди северняци — промърмори замислено генералът. — Трябва да внимаваме. Не бива да подценяваме Дау Черния. Бях при Кумнур, Горст, където загина принц Ладисла. Е, в деня преди битката, но бях там. Черен ден за армията на Съюза. Не можем да си позволим втори такъв, нали?

— В такъв случай горещо препоръчвам незабавна оставка и предаване командването в по-вещи ръце. Не, господине — отвърна Горст.

Недочакал отговора му, Яленхорм вече се бе извърнал и говореше с Уетърлант. Горст не можеше да го вини. Кога за последно съм казвал нещо, което да си заслужава слушането? Какво да чакаш от мен — любезно съгласие или най-много уклончиво бръщолевене. В блеенето на козата има повече смисъл. Той се отдалечи от щабните офицери и се насочи към копаещите северняци. Възрастният здравеняк, облегнат на лопатата, го проследи с поглед.

— Името ми е Горст.

Онзи вдигна учудено вежди. Изненадан си, че южняк говори северняшки, или, че такъв дангалак говори като момиченце?

— Моето е Сухара. Бия се за Кучето.

Той заваляше леко думите, беше отнесъл здрав бой по устата.

— Твои хора ли са? — Горст кимна към труповете.

— Ъхъ.

— Тук ли се бихте?

— Срещу дузина, предвождана от един, на име Кърнден Гушата. — Той потри подутата си челюст. — Бройката беше на наша страна и пак загубихме.

Горст погледна намръщен към каменния кръг на билото.

— Но теренът е бил на тяхна.

— Това, да, а също Уирън-от-Блай.

— Кой?

— Някакъв проклет герой от песните — подхвърли сърдито високият с червената птица на щита.

— От далечните долини на север — добави Сухара, — където вали сняг всеки ден.

— Ненормално копеле — изропта един от хората на Сухара, с привързана на гърдите ръка. — Говори се, че не пиел друго освен собствената си пикня.

— Аз съм чувал, че ядял деца — обади се друг.

— Носи оня грамаден меч, дето се говори, че паднал от небето — продължи Сухара и изтри чело с опакото на огромната си длан. — Ония горе, в снега, го боготворели.

— Боготворят някакъв меч? — попита Горст.

— Мислят, че сам Бог им го бил хвърлил, или нещо подобно. Кой ги знае какво мислят там? При всички случаи Уирън Перкото е опасно копеле. — Сухара облиза дупката в зъбите си и по гримасата на лицето му Горст се досети, че се беше сдобил с нея съвсем наскоро. — От собствен опит го знам.

Горст огледа обляната в слънчева светлина тъмнозелена ивица на гората.

— Мислиш ли, че хората на Дау Черния са наблизо?

— Бих казал, че са.

— Защо?

— Защото, въпреки че шансовете не бяха на негова страна, Гушата остана да се бие, а той не е човек, дето ще се бие за нищо. Дау Черния иска този хълм. — Сухара вдигна рамене и се хвана отново за лопатата. — Погребваме тия злочестници и поемаме обратно надолу. На тоя склон оставих зъб, а в земята — племенника си. Повече не смятам да оставя на това проклето място.

— Благодаря ти. — Горст се обърна към Яленхорм и офицерите от щаба му, които в този момент спореха разгорещено дали последната пристигнала рота трябва да се разположи пред, или зад каменната стена на склона. — Генерале! Съгледвачите ни смятат, че Дау Черния е наблизо!

— Искрено се надявам да е! — подхвърли през рамо Яленхорм, очевидно, без да вложи каквато и да е мисъл в чутото. — Бродовете са в наши ръце! Да се овладеят всичките три подстъпа през реката, това ни е основната и най-важна цел в момента!

— Мислех, че са четири — промърмори някой.

В този момент бърборенето рязко утихна и всички се обърнаха към един пребледнял от срам лейтенант.

— Четири ли? — изпречи се току пред младежа Яленхорм. — Старият мост, на запад. — Той замахна рязко с ръка и почти зашлеви един пълничък майор. — Мостът в Осранг, от изток. И бродовете, откъдето ние минахме. Три. — Той размаха три пръста пред лицето на лейтенанта. — Всичките в наши ръце!

Младежът се изчерви.