Герои

Когато чу тропота на копитата на коня му, Скейл вдигна глава и на лицето му се разтегли широка усмивка. А когато се изправи и тръгна към него, Калдер забеляза, че независимо от многото време, минало от битката с Кървавия девет, и макар и едва забележимо, все още накуцваше. Въпреки ризницата си — двоен кат от грубо изковани бримки — и тежкия черен, надран и очукан стоманен нагръдник, се движеше с лекота, почти грациозно. „Никъде и никога не тръгвай без оръжие“, казваше някога баща им и Скейл явно бе взел думите му буквално. Два колана беше кръстосал, а на тях висеше какво ли не — два меча и огромен боздуган, три ножа само отпред на кръста и на гърдите, а кой знае още колко имаше скрити по себе си. Главата му беше превързана, а от едната страна на превръзката беше избило кафеникаво петно кръв. Едната му вежда беше сцепена — най-новото попълнение в бързо растящата му колекция от белези. Явно опитите на Калдер да го убеди да стои по-встрани от битките се бяха увенчали със същия успех като тези на Скейл да убеди него да се включи в поне една атака.

Калдер скочи от седлото. Тежката ризница направо го смазваше, но той се помъчи да изглежда така, сякаш просто се бе схванал от дългата езда.

— Скейл, тъпо копеле, как я ка…

Скейл го сграбчи в мощна прегръдка, лепна една мокра целувка на челото му и Калдер чу как ребрата му пукат. Направо му изкара въздуха. Опита и той да го прегърне, но не беше така лесно, с дръжката на единия меч забита в корема му. Почти се разплака от радост, че най-после има някого на своя страна.

— Пускай ме де! — изхриптя едва Калдер и взе да тупа с длан по гърба на брат си. — Пускай!

— Как само се радвам да те видя отново!

Скейл го завъртя бясно и лицата на Хансул и Бледоликия запрелитаха размазани пред замъгления му поглед. Двамата не даваха вид, че искат на свой ред да го прегърнат. По лицата на пръснатите по поляната именити войни на Скейл се четеше още по-малко въодушевление. Познаваше тези лица от доброто старо време — едни помнеше как коленичат пред баща му, други как пируват на дългата маса в тронната зала в чест на някоя победа. Сигурно сега се питаха дали ще трябва да изпълняват и неговите заповеди и явно мисълта за това не им допадаше особено. И с право. Скейл имаше всички качества, на които мъжете се възхищават — лоялност, сила, безразсъдна смелост. Калдер нямаше ни едно от тях и те го знаеха.

— Какво е станало с главата ти? — попита Калдер, когато брат му най-после го пусна обратно на земята.

— А, това ли? Пфу. Дреболия. — Той смъкна превръзката и я захвърли настрана. Не изглеждаше никак дреболия. Цялата руса коса от едната страна на главата му беше сплъстена от засъхнала кръв. — Като гледам, и ти си се сдобил с рана. — Той потупа доста грубовато бузата откъм подутата устна на Калдер. — Да не те е ухапала някоя жена?

— Де да беше. Брод Десетократния се опита да ме убие.

— Какво?

— Наистина. Изпрати трима да ме причакат на излизане от лагера на Коул Ричи. За щастие, Плиткото и Дълбокото ме държали под око и… така…

Изумлението, изписано по лицето на Скейл, бързо се смени с ярост — двете му любими емоции, почти без пролука помежду им. Малките му очички изхвръкнаха зловещо.

— Ще убия гнусното копеле!

Той изтегли наполовина меча си, сякаш ей сега щеше да хукне през гората към порутената къща, в която Дау Черния държеше стола на баща им, и да довърши Брод Десетократния на място.

— Не, не, не!

Калдер се вкопчи с две ръце в китката му и успя да го спре, преди да извади докрай меча. Усети как за миг краката му се отлепиха от земята.

— Майната му! — Скейл се отскубна от него, заби един обвит в стоманена ръкавица юмрук в най-близкото дърво и откърти голямо парче кора. — Ще го спукам от бой! Да го убием! Дай просто да очистим

копелето!

Той удари отново дървото и отгоре му се посипаха облак ситни семенца. Хансул Бялото око го изгледа тревожно. Бледоликия също. Явно това не беше първият изблик на ярост от страна на Скейл, с който трябваше да се справят.

— Не може просто да тръгнем из гората да избиваме хора с положението на Десетократния — вдигна умиротворително длани Калдер.

— А той теб как се е опитал да те убие, а?

— Аз съм по-особен случай. Половината Север ме иска мъртъв. — Не беше вярно, точната бройка се доближаваше до две трети. — Освен това нямаме доказателство. — Калдер постави ръка на рамото на Скейл и заговори тихо и спокойно, точно както правеше баща му навремето: — Това е въпрос на политика, братко. Помниш ли? Деликатният баланс.

— Майната ѝ на политиката ти! Да ти сера на деликатния баланс! — извика Скейл, но гневът му бе осезаемо утихнал, достатъчно, за да не се тревожи Калдер, че очичките му ще изхвръкнат от главата. Той заби яростно меча си обратно в ножницата и гардът на дръжката изтрещя при сблъсъка си с железния ѝ кант. — Не може ли просто да се бием?

Калдер пое дълбоко дъх. „Възможно ли е този твърдоглав изверг да е син на баща ми? — помисли си. — Нещо повече — негов наследник?“