Герои

— Един от съгледвачите ми каза за някаква пътека през тресавищата, господине, западно от Стария мост.

— Пътека през тресавищата ли? — Яленхорм се загледа с присвити очи на запад. — Таен проход? Имам предвид, северняците може да се промъкнат покрай нас! Отлична работа, момче!

— Аз… благодаря, господине…

Генералът се врътна рязко наляво, после надясно, сякаш решението на проблема се криеше някъде зад гърба му.

— Кой още не е минал реката?

Офицерите се сбутаха в опитите си да останат в полезрението му.

— Осми пристигна ли?

— Мисля, че останалата част от Тринайсети…

— Първи кавалерийски на полковник Валимир е още там!

— Да, мисля, има един готов батальон, току-що си получиха конете…

— Отлично! Да се изпрати заповед до Валимир. Искам да прекара този батальон през тресавищата.

Няколко от офицерите оповестиха бурно одобрението си. Други се спогледаха сконфузено.

— Цял батальон — промърмори един. — Тази пътека дали е подходяща за…

Яленхорм го прекъсна с махане на ръка.

— Полковник Горст! Ще бъдете ли така добър да се върнете обратно от другата страна на реката, да предадете заповедта на полковник Валимир и лично да се уверите, че врагът няма да ни сервира някоя неприятна изненада?

— Генерале. — Горст се замисли за момент. — Бих искал да остана, където…

— Напълно ви разбирам. Искате да сте близо до действието. Но в последното си писмо кралят изрично настоява да направя всичко по силите си, да ви държа настрана от опасност. Не се тревожете, защитата ни ще удържи и без вашата помощ. Ние, личните приятели на краля, трябва да се държим един за друг, нали така?

— Точно така, всички кралски шутове, в шарените си униформи, да заподскачат ведро под веселите звуци на тръбата! Ще се пръсна от смях! Хей, я онзи с пискливия гласец да направи още едно премятане! Разбира се, господине.

Горст тръгна с наведена глава към коня си.

Скейл

Калдер смушка коня и тръгна по пътеката. Беше едва различима, дотолкова, че да не прилича на такава. Самодоволната усмивка бе здраво залепена за устата му. Дали Плиткото и Дълбокото все още бдяха над него, не можеше да е сигурен, но от друга страна, предвид това, че за момента той беше най-сигурният им източник за забогатяване — със сигурност го правеха. Естествено, каква полза от хора като Плиткото и Дълбокото, ако човек като него можеше да ги открие с лекота, но как само му се искаше малко компания в момента. Срещата с Кърнден Гушата му подейства като коричка хляб, подхвърлена на умиращия от глад — само обостри апетита му за повече приятелски лица наоколо.

Докато яздеше през лагера на Желязната глава, го заляха с презрителни, подигравателни погледи. Докато яздеше през този на Десетократния — с враждебни, пълни с омраза. Но сега навлизаше в гората в западния край на долината, където трябваше да е лагерът на хората на Скейл. Хората на брат му. И негови също — надяваше се Калдер, независимо че отвътре не ги чувстваше много свои. Корави момчета, калени в тежки походи, с не една рана от множество битки. Не бяха сред любимците на Дау Черния и вършеха най-тежката работа срещу мижава отплата. Не изглеждаха в настроение за веселие, още по-малко в чест на пристигането на брата на главатаря им — онзи всеизвестен страхливец.

Това, че с цел поне малко да прилича на войн беше намъкнал дълга ризница, с нищо не помагаше. Имаше я много отдавна — подарък от баща му. Стириянска изработка, значително по-лека от северняшките, но въпреки това тежеше като наковалня и запарваше като кожух от овча кожа. Нямаше представа как другите носеха подобно нещо с дни наред. Тичаха с него. Спяха с него. Биеха се с него. Шантава работа е това войната. Наистина шантава. До ден-днешен не разбираше какво толкова ѝ намираха другите.

А малцина бяха онези, които ѝ се наслаждаваха повече от собствения му брат Скейл.

Видя го да клечи на поляната над една разпъната на тревата карта. От лявата му страна беше Бледоликия, а от дясната — Хансул Бялото око. И двамата бяха измежду най-доверените хора на баща му, още от едно време, когато управляваше почти целия Север. И когато Кървавия девет хвърли баща му от бойниците на Карлеон, двамата, макар и не в буквалния смисъл, паднаха с него. Голямо падение, почти колкото това на самия Калдер.

Двамата със Скейл бяха от различни майки и шегата открай време беше, че тази на Скейл ще да е била биволица. Той приличаше на бик, при това от най-яките и проклетите. Беше пълната противоположност на Калдер в почти всяко отношение. Калдер беше тъмнокос, Скейл — рус, чертите на лицето му бяха деликатни, фини, тези на Скейл — груби и масивни. Брат му бавно загряваше и трудно се замисляше, за сметка на което се палеше за секунди. Нищо общо с баща им. Калдер приличаше на Бетод по всичко и това не бе тайна за никого. Именно затова го мразеха най-много. Е, също за това, че през почти целия си живот се беше държал като истински задник.