Герои

— Ричи, Златния, Желязната глава, Десетократния, Скейл и самият Дау Черния… — отброяваше на пръсти Дрофт, — много народ е това.

— Сигурно повече никога не са се били на една страна досега — съгласи се Гушата.

— Ще падне една битка — каза Йон. — Голяма битка.

— Достойна за песните!

По своите неведоми съображения, Уирън се беше отказал да виси на ръце и се беше провесил с главата надолу от клона.

— Хубаво ще ги опердашим тия южняци — включи се Дрофт, но не прозвуча много убедително.

— Мъртвите са ми свидетели, надявам се — каза Гушата.

— Взе ли ни златцето, главатар — тръгна към него Йон.

— Дау не беше в настроение да се разплаща — отвърна с кисела гримаса Гушата. Както беше очаквал, думите му бяха посрещнати с всеобщо негодувание. — По-късно ще го взема, не се тревожи. Полага ти се и ще си го получиш. Ще говоря със Сцепеното стъпало.

— По-лесно ще измъкнеш нещо смислено от Уирън, отколкото пари от Сцепеното стъпало — цъкна с език Прекрасна.

— Чух те! — обади се Уирън.

— Само помисли. — Гушата плесна с опакото на ръката Йон през гърдите. — Ти само качи проклетия хълм и ще си заслужиш допълнителна надница. Ще вземеш две накуп. Сега и бездруго нямаш ни време, ни къде да ги харчиш, а? Чака ни битка.

В това никой не се съмняваше, беше очевидно. В гората наоколо се стичаха нови хора, в пълно бойно снаряжение, готови за тръгване. Тишината си отиде и отвсякъде се понесоха шумолене и потракване, шепот и подрънкване. Мъжете коленичиха между дърветата, оформяйки редица по края на гората. Пробило тук-там листата на дърветата, слънцето хвърли ярки петна по намръщените физиономии и проблесна в шлемове и извадени мечове.

— Всъщност кога за последно имахме истинска битка — промърмори Уирън.

— Онова сражение при Олесанд — отвърна Гушата.

— На това не му викам аз истинска битка.

Йон се изплю на тревата.

— Във Височините — обади се Скори, който тъкмо приключваше с подстрижката на Агрик и изтупваше отрязаната коса от раменете му. — Когато се опитвахме да изкараме Кървавия девет от онази проклета просека в планината.

— Преди седем години ли беше? Осем?

Гушата потрепери от спомена за кошмарното преживяване. Тълпи от народ, сбутани така натясно, че и дума не можеше да става да замахнеш като хората. Просто ръгаш напред, риташ с коляно, хапеш онзи отсреща. До последно не вярваше, че ще се измъкне жив от подобен кошмар. Защо, мамка му, човек, преживял това, ще рискува да се впусне отново в подобно приключение?

Той обходи с поглед плитката, застлана с нивя долина между гората и Героите. Дълго тичане за старец като него, с не едно, ами две съсипани колене. Вярно, в песните често се пееше точно за такива славни щурмове, но това, да си в защита, имаше едно неоспоримо преимущество — не ходиш никъде, врагът сам ти идва на крака. Пристъпи насам-натам в опит да намери удобно положение за коляното, за глезена, за другото коляно, но напразно — единственото, с което се сдоби, бяха още куп болки по нови места от тялото. Нищо чудно, помисли си, такъв е животът като цяло.

Озърна се да се убеди за последно, че всички от дузината са готови, и не можа да повярва на очите си: само на десетина крачки от него, коленичил в папратта, с меч в едната ръка и секира в другата, беше самият Дау Черния. Зад гърба му бяха Сцепеното стъпало, Тръпката и всички войници от личната му дузина. Беше свалил кожите и хубавите дрехи и по нищо не се отличаваше от всеки друг в редицата. Освен по свирепата усмивка на уста. Явно се наслаждаваше на предстоящото толкова, колкото Гушата се чудеше няма ли начин да го избегне.

— И никой да не умира, нали? — Гушата огледа хората си, докато стискаше ръката на Скори. Те поклатиха глави, един се усмихна нервно, друг смръщи чело, чу обичайните отговори: „няма“, „ясно“ и „не и аз, главатар“. Само Брак не продума, стоеше загледан в далечината, сякаш беше съвсем сам в гората. Огромното му лице беше пребледняло и покрито с капки пот. — Гледай да не те убият, а, Брак?

Планинецът извърна рязко глава и погледна изненадано Гушата, сякаш току-що бе забелязал присъствието му.

— Какво?

— Добре ли си?

— Ъхъ. — Той сграбчи ръката на Гушата и я стисна в две влажни от пот шепи. — Разбира се.

— Крака бива ли го за тичане?

— Повече ме боля, като срах тази сутрин.

— Е — повдигна вежди Гушата. — Знаеш какво казват, срането понякога си е жива мъка.

— Главатар.

Дрофт кимна към нещо сред нивите и Гушата се наведе напред да види по-добре. Движение. Хора. От мястото си виждаше само главите и раменете им, но бяха на коне.

— Съгледвачи на Съюза — прошепна в ухото му Прекрасна.

Вероятно бяха от момчетата на Кучето. Яздеха спокойно през нивите и оглеждаха гората. Редицата от въоръжени северняци се простираше по цялото ѝ протежение — цяло чудо как не бяха забелязали нищо.

Дау явно не беше изненадан от появата им. Махна с ръка на изток, небрежно, сякаш поръчваше да донесат бира.

— Ричи най-добре да тръгва, преди тези да са ни развалили изненадата — каза той и заповедта му се предаде по редицата с вдигане на ръка.

— И ето че тръгваме отново — изсумтя Гушата, без да спира да гризе един нокът.