Герои

Сигурно се заблуждавам. Имам рядък талант за това. Тук, от тази страна на реката, нямаше вълнение. Мъжете се бяха пръснали по южния бряг и се припичаха блажено на слънце, а конете им пасяха лениво край тях. Един войник се давеше от лула с дървесна гъба. Други седяха на групичка, пееха тихо и си подаваха в кръг една манерка. Недалече от тях, командирът им, полковник Валимир, спореше с един вестоносец относно точното тълкувание на последната заповед на генерал Яленхорм.

— Разбирам, но генералът иска да държите настоящата си позиция.

— Разбира се, няма проблем, но тук, на пътя ли? Дали не е имал предвид да минем реката? Или поне да се разгърнем по протежение на брега? Току-що изгубих един батальон, който изпратих през някакво тресавище, а друг е препречил целия път! — Валимир посочи към един покрит от глава до пети с прахоляк капитан, чиято рота чакаше и роптаеше, задържана на пътя. Вероятно беше онази, за която на Героите се чудеха какво е станало с нея. Или не. Все тая. Досега въпросният капитан не беше предоставил информация за частта си, пък и никой не му я беше искал. — Генералът не може да е имал предвид да останем тук, разбирате това, нали?

— Аз разбирам това — отвърна апатично вестоносецът, — но заповедта на генерала е да задържите настоящата си позиция.

Хм, вълнение? Само обичайната некомпетентност. Покрай него в стегнат строй преминаха отряд брадати копачи със сурови лица и лопати на рамо. Най-организираната армейска част, която виждам днес, а вероятно и най-ценната в армията на Негово Величество. Нуждата от дупки на войската нямаше насищане: ями за лагерни огньове, гробове, септични ями, землянки и окопи, защитни насипи и подпорни стени, траншеи с всевъзможни форми, дълбочини и предназначения и какво ли още не. Безсъмнено лопатата е по-важна от меча. Може би вместо кръстосани саби генералите трябва да сложат позлатени лопати на реверите си. Е, дотук с вълнението.

Горст насочи отново вниманието си към недовършеното писмо и устните му се сгърчиха от погнуса при вида на отвратителната капка мастило, която беше изръсил по невнимание между редовете. Смачка хартията в юмрук.

Тогава нов повей на вятъра донесе викове до ушите му. Наистина ли чувам това? Или просто така силно ми се иска, че си въобразявам?

Огледа се и видя няколко от войниците наоколо да извръщат глави и да поглеждат смръщени към хълма. Сърцето му подскочи и устата му пресъхна. Стана и тръгна към водата. Вървеше машинално, като омагьосан, вперил поглед в Героите. Стори му се, че вижда движение на билото — ситни като мравки фигурки, пълзяха по склона.

Ботушите му заскърцаха в чакъла, когато се отправи към Валимир, който продължаваше да спори безуспешно за това, от коя точно страна на реката да продължат да бездействат хората му. Подозирам, че скоро няма да има никакво значение. Молеше се наум да няма.

— … убеден съм, че генералът не…

— Полковник Валимир.

— Какво?

— Мисля, че трябва да приготвите хората си.

— Така ли?

Горст не откъсваше очи от Героите и силуетите на войниците по източния склон. Изглеждаха като значително на брой подразделение. Досега нямаше вест от маршал Крой и причината такова голямо подразделение да напусне хълма беше единствено… нападение на северняците. Нападение, нападение, нападение…

Осъзна, че в побелелия от напрежение юмрук все още стискаше смачканото на топка писмо. Пусна го в реката и течението го завъртя и понесе надолу. Чуха се нови гласове и този път нямаше съмнение, че си въобразява.

— Това звучи като викове — каза Валимир.

Яростната възбуда стисна гърлото на Горст и гласът му изтъня повече от обичайното, но това вече не го интересуваше.

— Пригответе хората си, веднага.

— За какво?

— За бой — каза през рамо Горст, докато вървеше към коня си.

Пострадалите

Капитан Ласмарк препускаше през ечемика в нещо средно между бърза походка и лек тръс. Девета рота от Ростодския полк бъхтеше след него и гледаше да не изостава. Бързаха към Осранг и неясната заповед да се „заемат с врага“ още кънтеше в ушите им.