Герои

— Ще дойде време за битки, но за момента трябва да действаме внимателно. Нямаме много съюзници, Скейл. Говорих с Ричи, няма да тръгне срещу мен, но няма и да извади меч за мен.

— Жалък страхливец!

Скейл понечи да удари отново дървото, но Калдер постави пръст на вдигнатия му юмрук и го натисна бавно надолу.

— Просто се тревожи за дъщеря си. — И не е само той, помисли си. — Остават Желязната глава и Златния. И двамата не питаят топли чувства към нас. Ако не беше личната им вражда, щяха да молят Дау да им даде да ме убият.

— Мислиш, че Дау стои зад това, така ли? — погледна го смръщен Скейл.

— Много ясно, как иначе? — Калдер едва намери сили да смекчи тона и потисне надигащото се раздразнение. Беше забравил, че да говориш на Скейл, е като да спориш с пън. — Както и да е, Ричи го е чул от устата на Дау.

— Аз не съм чувал нищо такова — поклати неразбиращо глава Скейл.

— Е, няма да го каже точно на теб, не мислиш ли?

— Но той те държеше за заложник. — Челото на Скейл се сбърчи от напрежението, което му причиняваше мисловен процес. — Щом те иска мъртъв, защо ще те пуска отново на свобода?

— Защото смята, че ще започна да заговорнича срещу него. Надява се да ме хване и изобличи. Тогава ще може да ме обеси честно и почтено и никой няма да може да възрази срещу това.

— Ми тогава недей да заговорничиш. С всички говори открито.

— Не ставай глупак. — Неколцина от именитите войни вдигнаха глави от чашите си и го изгледаха. Калдер отново сниши глас. Скейл можеше да си позволи да си изпуска нервите, той не. — Трябва да се пазим от всичко. Враговете ни са навсякъде.

— Вярно. И за един от тях още не си обелил и дума. Най-опасният, ако питаш мен. — Скейл се замисли за момент дали не забравя някого, после посочи с дебел показалец към дърветата на юг. — Шибаният Съюз! Крой, Кучето и четирийсетте им хиляди войници! Онези, с които сме във война! Аз, поне!

— Тази война е на Дау Черния, не моя.

Скейл поклати бавно глава.

— Замисляш ли се понякога колко по-лесен, по-безболезнен и безопасен би бил животът, ако просто правиш каквото ти се каже?

— Замислял съм се, не съм съгласен. Това, което трябва да направим сега, е…

— Чуй ме. — Скейл се доближи до него и го погледна право в очите. — Предстои битка и трябва да се бием. Разбираш ли това? Това е Северът. Трябва да се бием.

— Скейл…

— Ти си умният. Много по-умен от мен и всеки го знае. Мъртвите са ми свидетели, аз самият го знам. — Той се доближи още. — Но мъжете няма да следват ума ти. Не и ако под него няма сила. Трябва да спечелиш уважението им.

— Хъ. — Калдер огледа мъжете между дърветата, вперили в тях очи. — Не може ли да ми заемеш малко от твоето?

— Един ден аз може да не съм тук и тогава ще ти трябва собствено уважение. Никой не иска от теб да газиш в реки от кръв. Просто да споделиш с момчетата трудностите, опасността.

— Точно опасността ме плаши.

Калдер пусна една сладникава усмивка. Ако трябваше да бъде честен, трудностите също не го привличаха особено.

— Страхът е хубаво нещо. — Лесно му е на човек като него да го каже. С такъв дебел череп никакъв страх не влиза в главата. — Баща ни се страхуваше всеки ден от живота си. Това го държеше на нокти. — Скейл стисна рамото му и го завъртя безцеремонно към южния край на поляната. През дърветата в края на гората прозираха златисти нивя, зелени поляни и кафява угар. Западното протежение на Героите се издигаше отляво, с Пръста на Скарлинг на върха на билото, а в подножието му се виеше сивата ивица на пътя през нивята. — Този път води до Стария мост. Дау иска ние да го завземем.

— Иска ти да го завземеш.

— Ние. Почти незащитен е. Имаш ли щит?

— Не.

Нито пък желание да ходи на места, където може да му потрябва.

— Бледолики, дай ми щита си.

Бледият възрастен войн подаде на Скейл щита. Уместно, беше боядисан в бяло. Доста време беше минало, откакто Калдер за последно държа подобно нещо. Беше забравил колко тежеше. Усещането в ръката му върна куп неприятни спомени за тренировките с меча във вътрешния двор на Карлеон, за стотиците унижения, повечето причинени от собствения му брат. Нищо, скоро ще бъдат заличени от нови, още по-неприятни. При условие че оцелее в битката, разбира се.

Скейл потупа отново бузата откъм подутата устна на Калдер. Все така грубо.

— Стой близо до мен, дръж щита вдигнат и всичко ще е наред. — Той кимна към мъжете на поляната. — Само да те видят в първата редица, и ще им се вдигне мнението за теб.

— Добре.

Калдер намести вяло щита пред гърдите си.

— Кой знае — Скейл го плесна по гърба и почти го събори на земята, — същото може да стане и с теб самия.

Не ни е работа да търсим причини

— Направо обожаваш проклетия кон, нали, Тъни?

— Какво да ти кажа, Форест, от една страна, разговорите с нея са ми далече по-приятни от тези с теб. А и язденето е в пъти за предпочитане пред ходенето пеша. Нали така, миличка? — Той зарови лице в муцуната на кобилата, после ѝ даде от ръка нова шепа овес. — Най-любимото ми живо същество в цялата армия.

— Ефрейтор?

Някой го потупа по рамото.