Гонитбата на Шута

— Не им знам имената — сопна ми се тя, сякаш я бях обидила с намека, че може да знае имената на слугини. — А и какво значение има сега? Случи ѝ се. Случи се и на мен. Дойдоха в стаята ми. Един грабна кутията ми с бижута. Други двама ме подгониха. Хвърлях по тях каквото ми падне и пищях, и ги удрях. Слугинята ми се бореше, но само за малко. След това стоя като крава и само гледаше, когато ме нападнаха. Не издаде и звук, когато я събориха на пода и я насилиха. Двама трябваха, за да задържат мен. Борих се с тях. — Малкото гордост в думите ѝ стана на прах, когато изхлипа. — А те се смяха, докато ми го правеха. Подиграваха ми се, защото бяха по-силни. След това ме извлякоха навън с другите. Единствената причина да не сполети и теб беше защото мислеха, че си момче, и то специално някакво. — Извърна погледа си от мен. Колко ядосана ми беше, че не бяха наранили мен, както бяха наранили нея! Изправи се бавно и пусна полите си да се смъкнат около нея. — Сигурно си мислиш, че трябва да ти благодаря, че ме спаси. Е, не съм сигурна, че си ме спасила. Може би последният мъж щеше да ме остави жива и поне все още щях да съм си у дома. Сега, когато открият, че си женска, мисля, че и двете ни чака много по-лошо.

— Можем ли да избягаме?

— Как? Погледни. Онази жена стои и гледа насам. Ако не се върнем скоро, ще прати някого след нас. А кога иначе можем да се измъкнем?

Коремът ми не харесваше храната им, но нямаше нищо, с което да се избърша. Стегнах се, гребнах шепа сняг и изчистих дупето си с него, преди да дръпна отново гамашите. Шън ме гледаше равнодушно, без никакво съобразяване с интимните ми неща.

— От онази кафява супа е — каза.

— Какво?

— Можеш ли да кажеш нещо друго освен „Какво?“ или „Коя?“ Кафявата супа, която ни дават. Минава право през теб. Вчера започнах да се преструвам, че я пия. След това не заспах веднага. Има нещо в нея, което те кара да заспиш, за да могат да починат през деня, без да се налага да ни пазят.

— Откъде знаеш всичко това?

— Тренировка — каза тя. — Преди да дойда да живея с вас имах малко тренировка. Лорд Сенч се погрижи за това. Прати оная ужасна старица Куивър да ме учи на всевъзможни неща. Как да хвърлям нож. Къде да ударя някой, който ми посяга. Сенч каза, че ме подготвяла за убийца. Не мисля, че се справяше много добре в това, но все пак знам как да се защитя. — Спря да говори, лицето ѝ посърна и тя се поправи: — Малко.

Премълчах, че не се беше справила много добре в имението. Нямаше смисъл да уязвявам гордостта ѝ. Исках да науча повече, но чух как Дуалия извика на един от помагачите си и посочи към нас.

— Преструвай се, че си сънена. Наведи очи и върви бавно зад мен. И не се опитвай да ми говориш, преди аз да проговоря първо. Не бива да знаят.

Кимнах и стиснах устни. Исках да ѝ кажа, че мога да съм точно толкова нащрек и бдителна като нея, също толкова умна, за да знам кога е безопасно да говорим. Но лицето на Шън вече беше посърнало в онази неотзивчива маска, която бе носила откакто я довлякоха до шейната. Зачудих се дали се е преструвала през цялото това време и в мен се надигна паника. Не бях толкова схватлива като нея. Чувала бях да казват, че съм момче, но не бях имала волята да се заинтересувам, че грешат. Нито опита да се уплаша, че може да открият, че не съм онзи, за когото ме мислят. Не се бях уплашила какво ще ме сполети, когато го открият. Сега се уплаших. Сърцето ми подскачаше и тупаше. Кафявата супа се мъчеше да ме направи сънена, а страхът ми се мъчеше да ме направи будна. Как можех да изглеждам сънена, след като едва можех да си поема дъх?

Шън залитна, или се престори, че залита към мен.

— Сънена — предупреди ме на един дъх. Устата ѝ едва се раздвижи.

— Шайсим, добре ли си? Червата ти задвижиха ли се по задоволителен начин? — Одеса заговори все едно бъбренето за червата ми беше толкова благовъзпитана тема, колкото времето.

Поклатих глава и притиснах длани ниско на корема си. Призляваше ми от страх. Може би щях да успея да прикрия страха си като неразположение.

— Просто искам да спя — казах ѝ.

— Да, поспи. Ще кажа на Дуалия за стомашния ти проблем. Тя ще ти даде масло за това.

Не исках да ми дава нищо. Кимнах и тръгнах леко наведена, за да не може никой да погледне лицето ми. Палатките ни очакваха. Покривите им бяха закръглени, платното силно избеляло и предполагах, че отдалече се бъркат с преспи сняг. Но не си бяхме направили труда да се отдалечим толкова от пътя, а конете бяха вързани и ровеха в снега да търсят замръзнала трева. Всеки минаващ пътник със сигурност щеше да ги забележи, както и ярко боядисаната шейна. А палатките на войниците бяха кафяви и островърхи, и конете им — с всевъзможни цветове. Тъй че защо да си правят труда да маскират нашите палатки? Нещо ме зачовърка за това, а след това, щом се приближих, ме обля вълна на сънливост. Прозях се широко. Щеше да е добре да си почина. Да се пъхна в топлите си одеяла и да спя.