Гонитбата на Шута

Поклатих глава. Призляваше ми. Знанието набъбваше вътре в мен като повръщане, надигнало се до гърлото. Изгаряше ме със студ. Сънищата, които бях имала. Нещата, които бях знаела, че трябва да направя. Бях ли предизвикала децата в имението да ме нападнат? Когато Тафи ме беше ударил, нишката плът, която бе държала езика ми неподвижен, се беше скъсала. Бях проговорила. Излязла бях онзи ден, знаейки, че трябва да се случи, ако искам да мога да говоря. Потреперих в завивките си, зъбите ми изтракаха.

— Много ми е студено…

Тогава бях готова да предизвикам тази промяна. Тафи беше инструментът ми, за да го направя. Защото можех да видя лавината последствия от това, че съм там, където другите деца ще ме видят. Бях там, където щяха да могат да ме хванат. Защото бях знаела, че трябва да го направя. Трябваше да го направя, за да стъпя на своята пътека. Пътеката, която бях зървала откакто се бях родила. Всеки би могъл да промени бъдещето. Всеки от нас променя бъдещето непрестанно. Но Дуалия беше права. Малцина можеха да правят това, което можех да правя аз. Можех да видя, с почти абсолютна яснота, най-вероятните последствия от дадено действие. А след това можех да освободя тетивата и да отпратя това последствие като стрела в бъдещето. Или да предизвикам някой друг да направи това.

Знанието за това, което можех да правя, ме замая. Не го исках. Чувствах се зле с него, все едно беше болест в мен. След това ми прилоша. Светът се завъртя около мен. Затворех ли очи, се завърташе по-бързо. Стиснах завивките и си наложих да не затреперя. Студът ме сграбчи толкова силно, че си помислих, че вече съм умряла от него.

— Интересно — каза Дуалия. Не посегна да ми помогне, а когато Одеса се размърда зад нея, махна рязко с ръка. Одеса замръзна, свила глава между раменете си като сгълчано куче. Дуалия погледна към Винделиар. Беше се свил в себе си.

— Наблюдавайте го. И двамата. Но нищо повече. Това не е предсказано. Ще събера другите и ще извлечем спомените си за предсказанията. Докато не разберем какво е било видяно от това, ако нещо е било видяно, е най-безопасно да не правим нищо.

— Моля ви — отроних, без да знам кого от тях умолявам. — Лошо ми е. И ми е толкова студено…

— Да. — Дуалия кимна. — Да, зле ти е. — Махна заканително с пръст на двамата си лурики и излезе от палатката.

Седях съвсем неподвижно. Ако помръднех, световъртежът ставаше непоносим. Но ми беше студено, толкова студено. Исках да посегна за одеялата и кожите, да ги издърпам и да се загърна с тях. Но всяко движение събуждаше виенето на свят. Осмелих се, а след това, заради смелостта си, повърнах. Повърнах по себе си, предницата на ризата ми прогизна и ми стана още по-студено. Нито човекът-мъгла, нито Одеса помръдваха. Тя ме гледаше с млечните си очи, а той ме гледаше с насълзени очи. Гледаха, докато не заповръщах жълтеникава течност, която не можех да изплюя. Полепна по устните и брадичката ми, а палатката продължаваше да кръжи и ми беше толкова студено… Исках да съм далече от мокрото и вонята на повърнатото.

Направи го. Махни се.

Замайването щеше да е лошо, все едно дали щях да се задвижа бавно или бързо. Просто го направи.

Дръпнах се рязко назад и се смъкнах на една страна. Замайването, което ме порази, бе толкова силно, че не можех да различа горе от долу. Мисля, че простенах.

Някой вдигна одеяло и го затъкна около мен. Беше Шън. Не можех да понеса да погледна към нея заради световъртежа, но познах мириса ѝ. Сложи още нещо отгоре ми. Кожа, тежка. Почувствах се мъничка, но по-стоплена. Свих се на кълбо. Зачудих се дали ще мога да заговоря, без да повърна.

— Благодаря ти — казах. И: — Моля. Не ме пипай. Не ме мести. Замайването става още по-лошо.

Съсредоточих поглед върху ъгъла на одеялото. Внуших му с волята си да остане неподвижно и като по чудо то остана. Задишах бавно, предпазливо. Трябваше да се стопля, но още повече трябваше въртенето да спре. Нечия ръка ме докосна, ледена ръка на шията ми. Извиках.

— Защо не му помогнете? Лошо му е. Изгаря в треска. — Гласът ѝ прозвуча сънено, но знаех, че не е сънена. Не съвсем. Гневът ѝ беше твърде силен, за да е сънена. Можеха ли и другите да чуят това?

Одеса заговори:

— Не трябва да правим нищо, докато лингстра Дуалия не се върне и не ни нареди. Дори ти в този момент може да си нарушила пътеката.

Още едно одеяло отгоре ми.

— Ами тогава не правете нищо. Не ме спирайте.

Шън легна до мен. Искаше ми се да не беше. Боях се, че ако ме бутне или размести, световъртежът ще се завихри отново.

— Ние се подчинихме. — Страхът в гласа на Винделиар бе като лоша миризма във въздуха. — Лингстра не може да ни е сърдита. Подчинихме се и не направихме нищо. Вдигна ръце и закри очите си. — Не направих нищо да помогна на брат си — изхлипа. — Нищо не направих. Тя не може да е сърдита.

— О, може — каза Одеса с горчивина. — Винаги може да е сърдита.

Много предпазливо оставих очите си да се затворят. Кръженето се забави. Спря. Заспах.

13.

Тайната на Сенч