Гонитбата на Шута

Шън газеше в снега до мен. Когато се приближихме до палатката ни, усетих, че няколко от войниците ни гледат. Хоген, красивият изнасилвач, все още седеше на коня си. Дългата му златиста коса беше изрядно сплетена, мустаците и брадата му — грижливо вчесани. Усмихна се. Имаше сребърни обици и сребърна тока на наметалото си. Той ли пазеше? Погледна ни отгоре — хищник, оглеждащ плячката си — и каза нещо с тих глас. До коня на Хоген стоеше воин с половин брада: бузата и брадичката на другата страна бяха срязани като разцепен картоф и нито косъм не растеше от гладкия белег. Той се усмихна на шегата на Хоген, но младият войник с косата, кафява като зрял жълъд, само проследи Шън с кучешки очи. Мразех ги всички.

От гърлото ми се надигна ръмжене. Одеса рязко се извърна към мен и се оригнах с усилие.

— Извинете — казах, като се постарах да прозвучи сънено и притеснено.

— Дуалия ще ти помогне, Шайсим — успокои ме тя.

Шън мина покрай нас и влезе в палатката; стараеше се да се движи сякаш все още е мъртва за всички неща, но бях видяла стягането в раменете ѝ, когато зяпащите войници бяха заговорили. Беше малка котка, минаваща храбро покрай псета. Когато застанах на входа и изтупах заснежените си ботуши, Шън се беше пъхнала под завивките си и не се виждаше.

Не исках Дуалия да ми помага с нищо. Тази жена ме плашеше. Имаше лишено от възраст лице, закръглено и в същото време набръчкано. Можеше да е на трийсет или дори още по-стара от баща ми. Не можех да определя. Беше пълна като затлъстяла кокошка. Дори ръцете ѝ бяха меки. Ако я бях срещнала като гостенка у дома, щях да предположа, че е нечия префинена майка или баба, жена, която рядко е вършила физическа работа. Всяка дума, която ми беше казала, беше с добродушен тон и дори когато беше нахокала следовниците си пред мен, беше изглеждала по-скоро натъжена заради провала им, отколкото ядосана от него.

И все пак се страхувах от нея. Всичко у нея караше Вълкът Баща да заръмжи. Не силно ръмжене, а безмълвното повдигане на устната, от което космите по гърба ми настръхваха. От нощта, в която ме бяха пленили, дори в най-мътните си мигове усещах, че Вълкът Баща е с мен. С нищо не можеше да ми помогне, но беше с мен. Той ме посъветва да пазя мълчание, той настоя да съхраня силата си, да наблюдавам и да чакам. Налагаше се да си помогна сама, но той беше с мен. Когато единствената утеха, с която разполагаш, е слаба, все пак се вкопчваш в нея.

Колкото и странно да изглежда, въпреки прошепнатите думи на Шън все пак чувствах, че съм по-способната да се справя с положението ни. Казаното от нея ме бе подсетило за една опасност, която не бях съобразила, но не ми беше дало усещането, че Шън ще е тази, която ще ни спаси. Ако някой можеше да ни спаси. Не. Думите ѝ по-скоро ми прозвучаха все едно се перчи, не за да ме впечатли, а за да укрепи собствените си надежди. Обучение за убийца. Малко знаци от това бях видяла през седмиците ни заедно във Върбов лес. По-скоро я бях видяла като суетна и глупавичка, съсредоточена върху спечелването на колкото се може повече хубави неща и приятни забавления, които може да се купят с пари. Виждала я бях да хленчи и да плаче от ужас заради уж стоновете на призрак, който беше всъщност една заклещена котка. И я бях виждала да флиртува с Фицбдителен, и да се опитва да направи същото с Ридъл, и дори, усещах, с татко ми. Всичко в името на това да спечели каквото иска. Парадираше с красотата си, за да привлича внимание.

А след това бяха дошли мъжете и обърнаха собствените ѝ оръжия против нея. Красотата, чарът и хубавите дрехи, които бе използвала за своите си цели, не бяха могли да я спасят от тях. Всъщност я бяха превърнали в мишена. Замислих се дали красивите жени не са по-уязвими и по-вероятни жертви на такива мъже. Превъртях го в ума си. Изнасилването, знаех, беше нараняване, болка и оскърбление. Не знаех пълната му механика, но човек не е длъжен да знае как се върти меч, за да разбере, че е ранен. Шън беше наранена, и то лошо. Толкова лошо, че бе готова да ме приеме като един вид съюзник. Бях смятала, че ѝ помагам, когато бях поискала да я вземат с мен. Сега се зачудих дали наистина не я бях измъкнала от тигана за пържене, за да я вкарам в пламъците с мен.

Помъчих се да помисля за уменията, които биха могли да ни спасят. Можех да се бия с нож. Мъничко. Стига да можех да намеря нож. И стига да се биех срещу само един човек. Знаех нещо, което те не знаеха. Говореха ми все едно, че съм много по-малка. Не бях казала нищо, за да ги поправя. Не бях говорила много с никого от тях. Това можеше да се окаже полезно. Не можех да измисля как, но беше тайна, която аз знаех, а те — не. А тайните може да са оръжие. Бях прочела това, или бях го чула. Някъде.

Сънливостта ме надви и светът пред очите ми се размъти. Нещо в супата, или човекът-мъгла, или и двете. Не се бори, предупреди ме Вълкът Баща. Не им издавай, че знаеш.