Гонитбата на Шута

Скочих моментално на крака. Очите ми пробягаха за меча на лавицата над камината. Нямаше го. Плячкосан. Не беше време да се ядосвам за това. Бръкнах под писалището си и издърпах гадния къс меч, който преди много време бях скрил от долната му страна. Погледнах Лант и наредих:

— Въоръжи се и ела с мен. Веднага.

Излязох през вратата, без да поглеждам назад, за да видя дали той или Булен ме следват. Имах цел и в този момент бях напълно уверен, че мога да избия двайсет души само с гнева си.

Но идващите по пътя конници бяха в ливреята на Петлите на Бъкип. Носеха тъмносиньо, почти черно, и имаха също толкова тъмна репутация заради дързостта и жестокостта си. Водачът им носеше шлем, който оставяше открити само очите и широката брада и мустаци. Застанах задъхан на отворената врата, с извадения меч в ръка, и отвърнах на невярващите им погледи, когато спряха конете си. Осени ме със закъснение. Отрядът гвардейци, изпратен от Сенч, най-сетне беше пристигнал. Вестоносецът, пътувал сам, беше газил храбро през сняг и виелици, за да стигне във Върбов лес преди тях. Погледът на капитана им се спря върху мен и ме прецени хладно. Очите му пробягаха към изгорелите конюшни и след това — отново към мен. Знаеше, че е закъснял, и вече събираше оправдания защо не е по негова вина. Това ли беше гвардейската част, която Сенч бе избрал да изпрати във Върбов лес? Петлите? На какво беше очаквал, че ще се натъкнат? Дали целта на мъжете, отвлекли Пчеличка, не беше всъщност Шън? Твърде много идеи изтрополиха в главата ми. Бавно отпуснах меча.

— Капитане, аз съм холдър Беджърлок, господар на Върбов лес. Добре дошли. Знам, че лорд Сенч ви изпрати да подсилите хората ми. Опасявам се, че всички закъсняхме да предотвратим бедствието.

Колко спокойни и формални думи за случилото се тук. Върнал се бях към предишната си самоличност, с името, което вероятно очакваха да чуят.

— Капитан Храбри се казвам. Лейтенантът ми е Ловки. — Посочи по-младия мъж до себе си. Брадата и мустаците му бяха наперени и дръзки. — Предвид времето, пътувахме толкова бързо, колкото беше възможно. Жалко, че не бяхме поставени тук преди да оставите дома си без охрана.

Не беше по негова вина и се стараеше да ме увери в това. Беше прав, но думите му бяха сол в прясна рана, а неуважението му беше открито.

Тънка, почти позната музика се прокрадна в мислите ми. Вдигнах очи. Шишко? Двамата със Сенч излязоха от редиците мъже. Сенч подкара коня си напред и попита строго:

— Тя тук ли е? Какво стана?

— Трудно е да се каже. Имало е нападение, на Зимния празник. Пчеличка е отвлечена. Конюшните ми са изгорени и някои от хората ми са убити, но нещо е размътило умовете на всички. Нищо не помнят. Освен едно момче от конюшните.

— А лейди Шън? — Въпросът му беше отчаян.

— Съжалявам, Сенч. Не знам. Не е тук. Не знам дали и тя е отвлечена, или е между мъртвите.

Лицето му се промени. Състари се. Очите му помръкнаха.

— А Лант? — Гласът му бе изпълнен с отчаяние.

— Аз съм добре, лорд Сенч. Малко зле, заради една нова дупка в рамото ми, но ще я преживея.

— Слава на Еда за това.

Старецът се смъкна от коня си, а Лант подаде меча си на Булен и тръгна напред да го посрещне. Сенч го прегърна без думи и затвори очи. Мисля, че видях как Лант потръпна, щом ръцете на Сенч го обгърнаха, но не издаде звук.

— Фиц. Ей! — Беше Шишко, яхнал един много висок кон. Смъкна се непохватно от него, хлъзна се всъщност по корем от рамото на коня. Кръглите му страни бяха зачервени от студа. Музиката му, предвестник на невероятната му сила в Умението, днес беше приглушен химн. При все това, щом стигна по-силно до сетивата ми, духът ми се приповдигна. Той се приближи и се вторачи в мен. Пресегна се и ме потупа по гърдите, сякаш за да се увери, че го виждам. — Фиц! Виж! Срещнахме войниците и яздихме с тях. Като армия, идваща на вратата ти! Измръзнал съм! Гладен съм! Може ли да влезем вътре?

— Разбира се, всички, моля. — Огледах мъжете на конете. — Сигурно сте премръзнали и огладнели. Мм, Булен, можеш ли да намериш малко помощ да се погрижат за конете? — Нямах представа къде ще подслоним животните. И не бях предупредил готвачката, че може да ни се изсипят двайсет гладни гвардейци. Шишко се пресегна и хвана ръката ми.

А Пчеличка беше отвлечена!

Осъзнаването ме порази като удар по главата. Какво правех аз тук? Защо вече не бях тръгнал след нападателите?

— Ето те и теб! Защо се криеше в мъглата? Вече можем да се усетим — заговори ми добродушно Шишко. Стисна ръката ми и се усмихна.

Студеният шок на реалността ме сграбчи все едно бях запокитен за миг от треска в пълно здраве. Всичко, което бе изглеждало далечно и някак смътно тъжно, сега връхлетя срещу мен с пълна сила. Детето ми, отвлечено от хора толкова жестоки, че бяха изгорили конете живи в конюшните ми. Хората ми, затъпени до безчувствени овце. Убийствена ярост се надигна в мен и Шишко се отдръпна.

— Спри — помоли ме. — Не чувствай толкова много!