Гонитбата на Шута

Вдишах дълбоко, с престорена прозявка, която изведнъж стана истинска. Одеса тъкмо се пъхаше в палатката зад мен. Проговорих със сънлив глас:

— Те гледат Шън лошо. Онези мъже. Дават ми мрачни сънища. Не може ли Дуалия да им каже да стоят надалече?

— Мрачни сънища — повтори с тих ужас Одеса.

Затаих дъх. Бях ли прекалила? Тя не каза нищо повече и се смъкнах на колене, пропълзях по застланите на пода завивки и се пъхнах под тях до Шън. Под одеялата се измъкнах от дебелото кожено палто, като изпълзях отдолу, вместо да го разкопчавам, и го сгънах за възглавница. Затворих почти напълно очи и дъхът ми се забави. Гледах я през миглите си. Одеса дълго постоя неподвижно, гледаше ме. Усетих, че се мъчи да реши нещо.

Излезе и остави платнището на входа да се смъкне зад нея. Това беше необичайно. Обикновено, когато двете с Шън легнехме да спим, Одеса лягаше до нас. Рядко оставахме извън погледа ѝ, освен когато ни пазеше самата Дуалия. Сега бяхме сами. Зачудих се дали това не е шансът ни да избягаме. Можеше да е. Можеше да е единственият ни шанс. Но тялото ми се стопляше и се чувствах натежала. Мислите ми се движеха все по-бавно. Вдигнах ръката си под завивките и се пресегнах към Шън. Щях да я събудя и щяхме да изпълзим навън под страната на палатката. Навън, в студа и снега. Не обичах студ. Обичах топло и ми се спеше. Бях толкова уморена, толкова сънена. Ръката ми падна преди да стигне до Шън, а нямах волята да я вдигна отново. Заспах.

Събудих се все едно бях изплувала от вода. Не. По-скоро като парче дърво, изскочило на повърхността на водата, защото няма как иначе. Тялото ми се отърси от съня и се надигнах, с прояснен ум. Дуалия седеше кръстато до краката ми. Одеса бе коленичила зад нея и малко встрани. Погледнах Шън. Тя продължаваше да спи, явно без да усеща какво става. Какво ставаше обаче? Примигнах и зърнах за миг блясък с крайчеца на окото си. Обърнах се да погледна, но нямаше нищо. Дуалия ми се усмихваше с вдъхваща успокоение усмивка.

— Всичко е наред — каза ми утешително. От което разбрах, че нещо не е наред.

— Просто си помислих, че трябва да поговорим, за да разбереш, че не трябва да се страхуваш от мъжете, които ни пазят. Те няма да те наранят.

Примигнах отново и в мига преди очите ми да се съсредоточат върху нея, го видях. Мъжът-мъгла седеше в ъгъла на палатката. Бавно, много бавно, изместих погледа си натам, извръщайки само очите си. Да. Глуповата усмивка засия на лицето му, а когато очите ни се срещнаха, той плесна щастливо с ръце и възкликна:

— Братко! — Засмя се сърдечно, сякаш току-що бяхме споделили чудесна шега. Начинът, по който ми се усмихваше, ме накара да разбера, че иска да го обичам толкова, колкото той вече ме обича. Никой не ме беше обичал толкова открито, откакто майка ми беше умряла. Не исках обичта му. Изгледах го сърдито, но той продължаваше да ми се усмихва.

Дуалия се намръщи, само за миг; мазното ѝ лице се стопи в остро неодобрение. Когато погледнах право към нея, усмивката се беше върнала.

— Добре — каза тя, сякаш това я радваше. — Виждам, че малката ни игра вече свърши. Ти го виждаш, нали, Шайсим? Въпреки че нашият Винделиар прави всичко, всичко възможно, за да остане скрит?

Похвала, въпрос и упрек бяха усукани в едно в този въпрос. Кръглото като месечина лице на момчето стана само още по-радостно. Той се заизвива насам-натам, щастлив малък дундьо.

— Глупаво. Глупаво. Брат ми гледа с различни очи. Вижда ме. Вижда ме, о, още откакто бяхме в града. С музиката и сладката храна, и танцуващите хора. — Почеса се замислено по бузата и чух драскане на четина по ноктите му. Значи беше по-стар, отколкото мислех, но все още се държеше като малко момче. — Жалко, че не запазихме онзи празник, с танците, песните и яденето на сладки неща. Защо не сме празнични хора, лингстра?

— Не сме, мой лурик. Това е отговорът. Не сме, точно както не сме нито крави, нито магарешки бодли. Ние сме Слугите. Ние оставаме на пътеката. Ние сме пътеката. Пътеката, по която вървим, е за доброто на света.

— Когато служим на света, служим на себе си. — Дуалия и Одеса изрекоха тези думи в един глас. — Доброто на света е доброто на Слугите. Което е добро за Слугите е добро за света. Ние вървим по пътеката.

Гласовете им секнаха, но и двете се бяха вторачили във Винделиар почти обвинително. Той наведе очи и лицето му малко помръкна. Заговори в отмерен ритъм, думи, за които бях сигурна, че е научил още от люлката.

— Този, който остави пътеката, не е Слуга, а препятствие за доброто на Света. Препятствие на пътеката трябва да бъде избегнато. Ако не може да бъде избегнато, трябва да бъде отстранено. Ако не може да бъде отстранено, трябва да бъде унищожено. Трябва да стоим на пътеката, за доброто на света. Трябва да стоим на пътеката за доброто на Слугите. — Вдиша дълбоко. Кръглите му бузи изпухтяха, щом издиша. Долната му устна остана издадена навън в бебешко цупене и той заби поглед в купчината завивки, не към Дуалия.

Тя беше неумолима.

— Винделиар. Виждал ли е някой празник за теб на тази част от пътеката?

— Не. — Тихо, глухо отрицание.