Гонитбата на Шута

— Това е момчето от конюшните, за което ти говорих — казах на Сенч. А на Настойчивост: — Влизай. Знам, че ми разказа историята си, но лорд Сенч ще иска да я чуе цялата отново, с всяка подробност, която можеш да си спомниш.

— Както желаете, сър — отвърна той покорно и влезе в стаята. Погледна Фицбдителен и след това мен.

— Неловко ли ти е да говориш за него, докато е тук? — попитах го.

Момчето кимна, наведе глава и заби очи в пода.

— Какво съм направил? — попита Фицбдителен с глас, изпълнен с болка и обида. Прекоси стаята толкова бързо, че момчето се дръпна от него, а аз тръгнах напред. — Моля те! — извика задавено. — Просто ми кажи. Трябва да знам.

— Момче, седни. Трябва да поговоря с теб.

Зачудих се как ли се почувства Сенч, когато Настойчивост ме погледна, за да види дали да се подчини. В отговор кимнах към един стол. Той седна и вдигна очи към Сенч, много широко отворени. Фицбдителен се поколеба. Очите му бяха изпълнени с боязън. Сенч погледна момчето.

— Няма нужда да се боиш, стига да ми кажеш точната истина. Разбираш ли това?

Младокът кимна и измънка едно: „Да, сър.“

— Добре. — Сенч се обърна към сина си. — Това е твърде важно за мен, за да го забавям. Би ли отишъл да уредиш да ни донесат ядене? И да помолиш Шишко да дойде при нас, ако се е нахранил?

Лант погледна баща си в очите.

— Бих искал да остана и да чуя каквото има да каже.

— Знам, че би искал. Но присъствието ти в стаята ще зацапа разказа на момчето. Щом приключим разговора си с него, с Фиц и Шишко ще седнем с теб да видим дали можем да прочистим паяжините от ума ти. А, и имам още една задача за теб. Момче… — обърна се отново към конярчето. — Кажи ми за какви точно следи трябва да гледаме?

Очите на Настойчивост отново пробягаха към мен. Кимнах.

— Яздеха коне, сър. Големи, да носят тежки товари, имам предвид войниците, тия дето говореха на чужд език. Големи подкови, добре подковани. И имаше по-малки животни, много изящни, но също здрави. Белите коне, които теглеха шейните, бяха по-високи от тия, на които яздеха бледоликите хора. Еднакви, по два. Войниците тръгнаха напред, а после тръгнаха шейните, с ездачите на белите коне след тях, и след това само четирима войници в самия край. Но валеше сняг оная нощ и духаше вятър. Още преди да се скрият от поглед снегът пълнеше дирите им, а вятърът ги оглаждаше.

— Ти проследи ли ги? Видя ли накъде тръгнаха?

Момчето поклати глава и наведе поглед.

— Съжалявам, сър. Течеше ми кръв и бях замаян. И ми беше студено. Знаех, че Ревъл е мъртъв, и моят татко, и дядо. Отидох да намеря мама. — Покашля се. — Тя не ме позна. Каза ми да ида в къщата на имението и да потърся помощ там. Накрая, когато отвориха вратата, излъгах. Казах, че имам съобщение за писар Фицбдителен. Тъй че ме пуснаха вътре и ме отведоха при него, но той беше също толкова зле като мен. Булен почисти рамото ми и ме остави да спя до огъня. Опитах се да говоря с тях, да ги накарам да тръгнат след Пчеличка. Но те казаха, че не я познават и че съм побъркано просяче. Следващата сутрин, когато вече можех да вървя, видях, че кобилата ѝ се е върнала, тъй че я взех и се опитах да тръгна след нея. Но те ме нарекоха конекрадец! Ако Булен не им беше казал, че съм побъркан, не знам какво щеше да стане с мен!

Гласът на Сенч беше успокоителен.

— Тежко ти е било, разбирам. Знам, че си казал на Фиц, че си видял Пчеличка в шейната. Знаем, че са я взели. Но за лейди Шън? Видя ли я в онзи ден?

— Когато напускаха ли? Не, сър. Видях Пчеличка, защото тя гледаше право към мен. Мисля, че тя видя, че я гледам. Но не ме издаде… — След малко продължи: — Имаше други хора в шейната. Един блед мъж я караше, а една кръглолика жена седеше отзад и държеше Пчеличка в скута си все едно е бебе. И имаше един мъж, мисля, но с момчешко лице… — Думите му заглъхнаха. Двамата със Сенч мълчахме и изчаквахме.

— Всички те бяха облечени в бледи цветове. Дори Пчеличка беше увита в нещо бяло. Но видях ръба на нещо. Нещо червено. Като роклята, която дамата носеше по-рано.

Сенч вдиша хрипливо, звук на страх или надежда.

— Видя ли я по-рано? — настоя той.

Момчето кимна.

— Да. Ние с Пчеличка се криехме зад плета. Нападателите бяха изкарали всички хора от имението пред къщата. Пчеличка скри всички деца в стената, но когато отиде след тях, след като скрихме следите, те затвориха вратата. Тъй че дойде с мен. И се скрихме зад плета, и отидохме да видим какво става. Войниците викаха на всички, казваха им да сядат, въпреки че бяха с домашни дрехи и вятърът духаше, и снегът се сипеше отгоре им. Когато ги видяхме така, помислих, че писар Фицбдителен е мъртъв. Лежеше по очи в снега и навсякъде около него беше червено. И лейди Шън беше там с другите, с разкъсана червена рокля, с две от домашните слугини, Боязливка и Бързичка.

Видях как думите му поразиха Сенч. Разкъсана рокля. И да отричаше какво може да означава това, знанието все пак щеше да рови като червей в него. Роклята ѝ разкъсана и след това самата тя отведена като плячка. Най-малкото беше имало насилие. Изнасилването бе вероятно. Щетата — нанесена. Сенч преглътна шумно.