Гонитбата на Шута

Още щом пусна ръката ми, заразата на отчаянието понечи да ме изпълни. Сведох очи към земята. Вдигането на стените ми Умение в този момент бе като усилие да вдигна реалните стени на Върбов лес. Чувствах твърде много, за да мога да го удържа: твърде много гняв, безсилие, угризение и страх. Чувстваха ми кръжаха едно подир друго като псета и ръфаха душата ми. Блок след блок иззидах стените си Умение. Когато вдигнах очи, Шишко ми кимаше, отпуснал език на долната си устна. Лант говореше тихо и бързо на Сенч, а той го държеше за раменете и го гледаше в лицето. А Петлите изглеждаха много нещастни от това, че изобщо са тук. Погледнах към капитана им и изтласках думите, толкова с глас, колкото и с Умение.

— Вие не искате да сте тук. Бяхте си чудесно, докато пътувахте по пътя, докато не отбихте по алеята за впрягове, водеща тук. Тогава ви се прииска да сте някъде другаде. След като вече сте тук, се чувствате окаяно и неспокойно. Виждате, както и аз, че това имение е било нападнато от въоръжени мъже. Дошли са и са си отишли, и са оставили следите от преминаването си, но не и спомен за него у хората ми. Има заклинание… зла магия, поставена над Върбов лес, специално за да държи настрани тези, които биха могли да ни помогнат. — Поех си дълбоко дъх и изправих рамене. — Моля ви, ако двама от хората ви намерят подслон за конете в кошарите за овце и им дадат какъвто фураж можете да намерите, ще съм благодарен. После влезте вътре, стоплете се, нахранете се. След това ще обсъдим как най-добре да проследим хора, които не са оставили никакви следи.

Капитанът на гвардията ме изгледа скептично. Лейтенантът му завъртя очи и не си направи труда да прикрие пренебрежението си. Сенч повиши глас:

— След като се нахраните, излезте по двама и разпитайте народа наоколо. Огледайте за следи от група конни войници. Ще има награда, в злато, за всеки, който ми донесе стабилна информация.

Това ги мотивира и вече изпълняваха заповедите още преди капитанът да е приключил с отдаването им. А Сенч се озова до мен и изсъска:

— Вътре. Някъде насаме. Трябва да поговоря с теб. — Обърна се към Фицбдителен. — Вземи Шишко и се погрижи да се стопли и нахрани. После ела при нас.

Булен чакаше. Посочих го и наредих:

— Намери Диксън. Кажи му да се погрижи за всичко, веднага. Погрижете се за тези мъже, конете да са подслонени добре и да получат всичко, каквото се полага. И да чака на вратата. Искам да разбере, че не съм доволен. — През всичкото си време във Върбов лес никога не бях говорил толкова остро на слуга. Булен ме зяпна, а след това се обърна и затича.

Поведох Сенч през разбитите врати. Лицето му ставаше все по-мрачно, докато подминавахме одрасканата от меч стена и насечените пана и гоблени. Влязохме в кабинета ми и затръшнах вратата.

За миг Сенч само ме гледаше. После каза:

— Как можа да позволиш да се случи това? Казах ти, че ѝ трябва защита. Казах ти го. Толкова пъти те съветвах, че ти трябват няколко домашни войници или поне чирак в Умението, който щеше да може да повика помощ. Винаги си бил упорит. Такъв инат, че правиш всичко както ти си знаеш. И виж сега какво направи. Виж какво направи!…

Гласът му заглъхна и се накъса на последните думи. Той залитна към писалището ми и се смъкна на стола ми. Отпусна лице в ръцете си. Бях толкова стъписан, че ми отне време, докато осъзная, че плаче.

Нямах какво да предложа в своя защита. Беше истина. Двамата с Ридъл ме бяха подканяли да взема някаква охрана, но винаги бях отказвал, понеже вярвах, че съм оставил насилието зад себе си в замък Бъкип. Като вярвах и че винаги ще мога сам да защитя своето. Докато не ги оставих всички, без да помисля, за да спася Шута.

Той ме погледна. Изглеждаше страшно.

— Кажи нещо! — заповяда ми грубо. Сълзи блестяха по бръчките на страните му.

Преглътнах първите думи, които ми дойдоха наум. Нямаше да изрека поредното безполезно оправдание.

— Умовете на всички тук са били замъглени. Не знам как е направено, нито как се задържа внушение на Умението, за да отблъсква хора и да ги обезкуражава. Не знам дори дали е Умението, или срещу нас е използвана различна магия. Но никой тук не помни нападение, въпреки че доказателствата са ясни из цялата къща. Единственият, който има ясен спомен за вечерта на Зимния празник, е едно конярче, Настойчивост.

— Трябва да поговоря с него — прекъсна ме Сенч.

— Пратих го в парните бани. Улучила го е стрела, минала е през рамото. И е тежко разстроен след няколкото дни, прекарани с хора, които не си го спомнят и се държат с него все едно е луд.

— Изобщо не ме интересува това! — викна той. — Искам да знам какво е станало с дъщеря ми!

— Дъщеря ти? — Зяпнах го. В очите му гореше гняв. Помислих за Шън, за чертите ѝ на Пророците, дори за зелените ѝ очи. Толкова очевидно! Как не се бях сетил?