Гонитбата на Шута

— Бях там — каза пресипнало. Гласът му беше отчаян. Обърна се към Лант. — Бях там и видях как те ритаха. И видях как онзи високият повали лейди Шън на земята… Докараха и други хора. А после дойдоха децата. Бяха се крили някъде, но излязоха… А войниците почнаха да викат за някакво бледо дете, бяло дете… После една жена излезе от господарската къща. Беше облечена цялата в бяло, много топло. Отначало сгълча стареца, който командваше. Той беше жесток и като че ли изобщо не го интересуваше какво му казва. Тя беше ядосана, че са убити хора. Трябвало да се справят с телата, а това щяло да направи всичко трудно за прикриване. Каза му, че се е справил зле и че това не е пътят, който искала. А той ѝ каза да го остави да си върши военната работа и че нямала представа как се завзема територия. И че когато приключат, могат да запалят конюшните и така да се отърват от труповете. Разбирах, че не е доволна от него.

— Но когато се обърна към нас, беше спокойна и усмихната. Не викаше. Говореше толкова мило, че ми се искаше само да разбера какво ще я задоволи. Търсеше някакво момче или младеж, който е дошъл наскоро при нас. Обеща, че няма да го наранят, само ще го върнат там, където му е мястото. Някой, Тавия, мисля, извика, че са убили единствения младеж, дошъл отскоро при нас. Но жената тръгна между нас, като поглеждаше всеки в лицето. Мисля, че някой беше с нея… — Гласът и изражението на Булен бяха унили. Усетих, че натиска срещу някаква преграда, която не може да премине. Още някакъв пласт имаше към всичко това.

— Ти! — каза Булен внезапно и посочи Настойчивост. — Ти беше на кафявия кон, а лейди Пчеличка на сивия, нали? Всичко се промени за миг. Жената ни подканяше и подканяше да мислим за момче, което е дошло наскоро, и тогава един от войниците извика и посочи, и всички погледнахме. А вие препускахте бясно на конете и след това трима войници обърнаха конете и тръгнаха след вас. Включително жестокият старец. А един изпъваше лък и стреляше, докато препускаше. Помня, че видях как го правеше, подкарваше коня си с колене.

— И ме улучи — каза тихо Настойчивост. Вдигна здравата си ръка към превързаното си рамо. Майка му ахна и го придърпа към себе си.

— За малко, докато ви гонеха, ни пазеха само няколко войници. И си спомням, че започнахме да говорим, питахме се един друг какво става, защо се е случило това? Беше като събуждане от ходене насън… — Погледът му беше размътен. — Но после всички се успокоихме. И имаше други хора, по-млади и, ами, по-кротки хора, със светли облекла. Вървяха между нас и ни казваха да сме спокойни, спокойни. Изглеждаха угрижени, но се опитваха да ни успокоят. За известно време обаче мисля, че разбирах колко неправилно е всичко това. Коленичих до Лант, защото Шън беше там, плачеше над него. И ѝ казах, че не е мъртъв. После кръглоликата жена се върна и Пчеличка беше с нея. Но Пчеличка изглеждаше все едно спеше с отворени очи. Жената викаше на всички, че са го намерили, намерили са неочаквания син. Спомням си сега, помислих, че имат предвид конярчето. Но тя водеше Пчеличка и… и още някой. Някой…

Отново се поколеба, домогваше се до нещо заровено толкова дълбоко, че не можеше да си го спомни. Слушах с надигащ се мраз в сърцето. Бяха пленили Пчеличка. И бяха говорили за Неочаквания син, детето от Белите пророци. Момчето, при което съдбата на света се обръщаше. Някога Шутът беше вярвал, че това съм аз. А сега мислеше, че е син, когато е оставил зад себе си, дете, което е създал, без да знае, че го е направил. Но говореше тези странни думи най-сериозно. Не можех да си представя защо някой може да помисли, че това е дъщеря ми. Подтикът да направя нещо, да направя каквото и да било се надигаше в мен, неразумна стихия, която настояваше, че не мога просто да изчаквам и да събирам информация.

Булен заговори отново:

— Те я увиха в бели халати и я сложиха на шейната си все едно, че беше някоя принцеса. Междувременно войниците се бяха върнали, обикаляха ни. Не можех да измисля нищо друго, освен да чакам и да видя какво ще стане. Просто като че ли единственото, което можеше да се прави, беше да си сред тези струпани като стадо овце хора.

Зададох въпроса.

— Смяташ ли, че са повярвали, че Пчеличка е момчето, което търсят? Неочаквания син?

Булен се поколеба.

— Така се държаха, сър. След като я хванаха, спряха да го търсят.