Гонитбата на Шута

— Спомням си всичко това — каза Прилежна, докато се мъчех да си представя Пчеличка като момче. — Бях вкъщи, кърпех празничния жакет на Толърман и си мислех как ще се веселим на Зимния празник. Той беше такъв танцьор! — Гласът ѝ секна от хлип, но тя продължи: — Притеснявах се, че ризата на Настойчивост му е окъсяла, и се чудех дали ще може да я облече. После изведнъж, без никаква причина, реших, че ми се ще да ида до имението. Не изчаках, излязох както си бях и тръгнах. Всички от къщите отиваха натам, досущ все едно беше време за празника, но никой не се смееше, нито си говореха. Просто всички искахме да идем до господарската къща. По пътя минах точно покрай конюшните. Бяха пламнали, но не помислих, че това е ужасно. Нито спрях, нито извиках на някого… — Гласът ѝ заглъхна и видях как се зачуди дали мъжът или свекърът ѝ все още са били живи; дали е можела да си каже една последна дума с тях.

— Всички вече бяха мъртви, мамо. — Момчето го изрече на глас и тя изхлипа. Вкопчи се в сина си все едно, че беше последната плаваща отломка в бурно море. Скръбта я задави и тя замълча.

Булен заговори в тази празнота:

— Да, хората дойдоха от къщите, и децата. Децата идваха драговолно, но някои от войниците им се подиграваха. Видях как един от мъжете докопа едно момиче от кухните…

И млъкна. Известно време всички мълчахме.

— Бяха зверове — каза накрая Прилежна. — А ние бяхме като овце. Гледахме как конюшните горят и чувахме цвиленето на конете вътре. Някои сигурно са се отскубнали, защото няколко избягаха. Само гледах пламъците и дори не се чудех къде са мъжът ми и синът ми. Беше просто нещо, което се случваше.

— Те взеха ли лейди Шън?

Гласът на Сенч бе натежал от страх. Не му беше присъщо да прекъсва някой, който дава толкова подробно описание на събития, но знаех, че не може да издържи на напрежението. Трябваше да го научи. Не го обвинявах.

— Да. Взеха я. — Булен говореше уверено. — Това стана по-късно. Беше вечер. Бяха сложили Пчеличка в шейната. Като че ли си спомням, че жената подканяше войниците да напуснат колкото може по-скоро. Но войниците плячкосваха и пируваха с храна от кухните и… взимаха младите жени. Жените бяха… празни. Все едно нито ги интересуваше, нито го забелязваха, и един се оплака, че не било… задоволяващо. Милата жена най-после ги склони да тръгнат, но ядосаният войник издърпа Шън настрана от другите. Тя се съпротивляваше, след като никоя друга не го направи. Хвърли я долу на снега. И той, той започна да… канеше се да я изнасили.

Лант изхлипа. Погледнах го. Беше закрил лицето си с ръце. Сенч беше пребледнял като платно, но мълчеше.

— Тя се бореше, но без никаква надежда да спечели. А аз, аз просто стоях там и гледах. Както гледаш падащ сняг или вятър в дърветата. Толкова ме е срам да го кажа. Нито един мъж от Върбов лес не възрази, нито вдигна ръка да го спре. Но изведнъж се появи Пчеличка, затича и се хвърли върху мъжа. Той я избута настрани, но Пчеличка викаше, че ще умре, ако наранят Шън. И тогава цял рояк бели хора нападнаха войника и издърпаха от него лейди Шън.

— Значи не е била насилена? — Сенч почти нямаше дъх да го каже.

Булен го погледна. Целият беше зачервен и наведе очи от срам.

— Тогава ли? Не. Но преди това, или след като я взеха, не мога да кажа. — Вдигна очи и погледна Сенч с искрена болка. — Смятам, че е вероятно.

Лант простена. Сенч изведнъж се надигна.

— Един момент — каза с непознат за мен глас и бързо излезе.

— Момче — промълви Булен. — Моля да ми простиш, че се съмнявах в теб.

Преди Настойчивост да е успял да проговори, майка му нададе вой.

— Всичко, което ми е останало, и аз те прогоних от вратата си! Какво щеше да ми каже баща ти? Ох, сине, сине, какво ще правим сега? Как ще си печелим хляба? — Вкопчи се в Настойчивост и захлипа в гърдите му. Момчето беше пребледняло. Хвърли ми поглед и заговори над наведената ѝ глава:

— Заклех се на Беджърлок, майко. Аз ще печеля прехраната ни. Само че той не е Беджърлок. Дядо беше прав. Той наистина е Фицрицарин и ме прие на служба. Аз ще се грижа за теб.

— Наистина ли? — ахна Булен. — Той наистина е Фицрицарин, Осезаващия… Пророка? — Едва не си прехапа езика, за да избегна думата копелдак.

— Да — каза гордо Настойчивост, преди да съм успял да измисля по-състоятелна лъжа.

— Да — повтори и Лант. — Но мислех, че това трябва да се пази винаги в тайна. — Зяпна ме втрещено.

— Интересен Зимен празник беше в замък Бъкип — казах и очите му станаха още по-кръгли.

— Значи всички го знаят?

— Е, не всички.

Но щяха да го научат. Плетените десетилетия лъжи изведнъж се разплитаха. Колко от истината можех да понеса?

Преди някой да е успял да проговори отново, Сенч се върна. Изглеждаше мъртвешки блед. Гласът му беше дрезгав и плътен.

— Изглежда, са ударили първо конюшните и след това са унищожили пощенските птици. Трябва да говорим с всеки, който може да е преживял първата част на атаката. — Покашля се. — Ще говорим с всеки, който е понесъл това. Но трябва да започнем от началото.

15.

Изненади