Гонитбата на Шута

— И двамата ще се върнем в Бъкип. Предлагам след вечеря да повикаме останалите слуги и да им предложим чая наведнъж. Можем да ги запитаме за подробности по външността на нападателите и за съдбата на Шайн и Пчеличка. Едва ли ще открием много нови неща, но би било глупаво да пренебрегнем възможността някой от тях да разполага с някоя податка повече за онова, срещу което сме изправени.

Примирих се. Беше прав. Копнеех да направя нещо повече от това да седя и да слушам описанията на насилието, което бяха преживели хората ми. Извиних се и излязох; знаех, че ако открие нещо особено важно, ще ме повика. Наминах да видя Шишко, за да се уверя, че не скучае и че му е уютно, и го заварих с Фицбдителен. Не, Лант, напомних си. Копеле, но не и на Бдителен. Двамата се познаваха добре от времето, прекарано заедно в Бъкип, и се зарадвах, че Лант като че ли искрено обича Шишко. Малко потиснатият Лант бе оставил Шишко да рисува на восъчните таблички, които бяхме взели за учениците му, а той беше възхитен от това, че може да драска и след това да заглажда надрасканото.

Оставих ги и бавно закрачих през Върбов лес. Никъде не можех да се скрия от бедствието, което ме беше сполетяло. Лицата на слугите, които срещах, бяха пребледнели и угрижени. Нападателите вандалски бяха унищожили вещи, оказали се твърде големи, за да могат да ги отмъкнат. Заслепени от забравата, хората ми не бяха разчистили или поправили повечето щети. Дъга от капки кръв на една стена говореше за нечия смърт. Дори не знаех чия.

Моите хора и моят дом, щях да кажа някога. Бях се гордял с това как се грижех за хората тук, плащал им бях добре и се бях отнасял с тях добре. Сега тази илюзия беше натрошена като яйце. Не бях успял да ги защитя. Хубавата дъга от стаи, които бяхме възстановили за Пчеличка и Шън, изглеждаше като безполезна суета. Сърцето на дома беше откраднато; не можех дори да се накарам да навестя заснежената могилка на гроба на Моли. Бях се провалил ужасно — и като господар на дома, и като баща. Станал бях немарлив и безгрижен, свалил бях гарда си дотам, че не бях защитил нищо. Не можех да различа страха, който изпитвах, от страха, свит на кълбо и гърчещ се в корема ми. Беше ли Пчеличка жива, насилена и наплашена? Или мъртва и захвърлена в снега край някой рядко използван път? Ако вярваха, че тя е синът, и откриеха, че е момиче, как щяха да реагират? Нито един отговор на този въпрос не ме радваше. Щяха ли да я изтезават преди да я убият? Дали не я изтезаваха вече, точно в този момент, както бяха изтезавали Шута? Не можех да понеса тези въпроси и не можех да си позволя да се съсредоточа върху тях.

Дадох на хората си работа. Беше единственото, което знаех, че може да ангажира умовете им, докато осъзнават какво им е причинено. Навестих временните помещения за малкото коне, които ни бяха останали, и открих, че ратаите ми вече са се събрали там. Поговорих кратко за загубите ни и послушах по-дълго онова, което те имаха да ми кажат. Никой не ме обвини и по някакъв начин това разпали въглените на моя срам и на угризенията ми. Направих Кинч старши на конюшните. Беше служил под началството на Толърман и оцених стегнатото кимване на Настойчивост за решението ми. Наредих на Кинч да поръча дървен материал и дърводелци и да започнат почистването на изгорялата сграда.

— Ще запалим огън и ще изгорим останките — каза той. — Вътре има трупове и на хора, и на животните, за които се грижеха. Ще ги оставим заедно да станат на дим и пепел и този път, докато горят, ще помним добре кои бяха.

Благодарих му. Косата ми не беше пораснала много през месеците, откакто я бях остригал заради смъртта на Моли. Не можех дори да я вържа на воинска опашка. Но с ножа си отрязах един кичур и го дадох на Кинч, за да го изгори, когато отново подпалят конюшнята. Той прие знака ми за скръб мрачно и ми обеща, че ще изгори с неговия.

Попитах за гледач на пощенски птици и едно момиче на четиринайсет-петнайсет каза, че това било задача на родителите ѝ и че сега ще е нейна. Свенлив младеж от конюшните заяви, че ще ѝ помогне с гълъбарника, и тя прие предложението му с благодарност.

И така тръгна. Диксън все още беше напълно безпаметен, но много от домашните слуги бяха започнали да се връщат на работа. Когато се върнах в къщата, открих, че няколко повредени стенни пана са махнати, а предните входни врати — временно поправени, за да могат да се затварят напълно.

Вечерята беше тъжна работа. Капитанът на Петлите дойде с нас на масата с лейтенанта си. Капитан Храбри беше на годините ми и със закъснение беше направил връзката, че Том Беджърлок и Фицрицарин Пророка са едно и също лице. Изненада ме, когато припомни действията ми срещу Претопените през Войните на Алените кораби.

— Мръсна, кървава работа беше онова. И опасна. Възхищавах ви се тогаз. Не винаги през следващите години, но винаги знаех, че ви стиска.

Пестелив беше с думите, и прям. Беше командир на Петлите от две години и бе на път да направи от тях нещо повече от банда разбойници и конекрадци.