Гонитбата на Шута

Лейтенантът му, Ловки, обаче беше съвсем друга порода. Изглеждаше доста самодоволен и се усмихваше и намигаше на всяка слугиня, която влезеше в залата. От своя страна, те бяха или сащисани, или ужасени от наглото му флиртуване, реакция, която отначало го озадачаваше, а след това започна да го обижда. Поднесената храна беше проста и скромна, резултат на почти опразнените ни килери, и капитанът се огорчи, когато Ловки подхвърли, че били навикнали на по-добро ядене в замък Бъкип. Въздържах се да отговоря, че ние сме навикнали на по-добри маниери във Върбов лес. Слугите вършеха задачите си непохватно, едва успяваха да задържат ума си на тях и леко ми кипеше отвътре, като виждах едва прикритото презрение на Ловки заради селяшкото ни гостоприемство.

Но това, което последва, беше още по-лошо. Призовахме всички, които служеха във Върбов лес, мало и голямо, да се съберат в Голямата зала. Там сварихме чая от елфова кора в голям казан в камината. Онези, които вече бяха пили, стояха с мрачни лица и смълчани, готови да предложат утеха на хората, които скоро щяха да споделят каквото знаеха. Опърпани остатъци от украсата за Зимния празник, окачени за празненство, което така и не се беше състояло, все още се полюшваха на стените. Поръчах спирт, ейл и вино, без да преценявам кой може да пожелае да потърси кураж в тях. Сенч, Шишко и аз се настанихме на високата маса. На Лант и Булен бе възложено да разсипват малки дози от силния чай в чашки. Двамата мрачно поеха тежката задача да гледат как хората, един по един, се преобразяват — от объркани в ужасени и сломени. На всеки от тях се задаваха два въпроса: „Спомняш ли си нещо, което би могло да идентифицира нападателите?“ И „Какво стана с лейди Шън и малката лейди Пчеличка?“

Повечето от това, което изтръгнахме от тях, се оказа безполезно, или информация, с която вече разполагахме. Един ненаситен изнасилвач беше описан четири пъти. Много очарователен и много жесток. Златиста коса, носена на две дълги плитки, сини очи и изящно подстригани мустак и брада. Но кухненската ми слугиня си спомни живо един по-стар мъж, с мръсни ръце, който вонял. Малката Елм изпадна в истерия и лечителят я отнесе до затоплено легло, с чай от валериан и няколко капки бренди, а майка ѝ закрета до нея.

Петлите и офицерите им се оттеглиха в другия край на залата с буре ейл. Сенч помоли капитана да поддържа реда сред тях. Капитан Храбри като че ли схвана положението и строго се разпореди мъжете му да не се смесват с хората на Върбов лес. Подчиниха се, но дори отдалече усещах грубоватия им хумор и коравосърдечието им спрямо съсипаните ми хора. Войната и трудностите ги бяха втвърдили. Разбирах го, но това не означаваше, че исках да видя хората си подигравани и презирани заради това, че и те не са били толкова твърди.

Едва преди ден бях стоял в замъка Бъкип и ме поздравяваха като принц Фицрицарин, коронован със стомана и приет радушно у дома. А сега тук, в собствения ми дом, слушах ридания и писъци или гледах мъже, онемели от спомена за онова, което бяха видели или направили. Овчарят Лин стоеше пред мен и ме молеше да му простя, че по заповед на миловидната жена беше помогнал да се съберат труповете и да ги хвърлят в пламъците. Срам ме беше, като го гледах толкова сломен от онова, което бе направил под магическо влияние. Сенч поне се увери от думите му, че Шън не е сред изгорените.

И така продължи тази дълга вечер. Щом подмолното течение на гласчетата, шепнещи забрави, забрави

, заглъхна, можах да се пресегна за Копривка. Тя включи ума си към моя, погледна през очите ми и чу с моите уши пълния разказ за злочестините на Върбов лес. Скоро след това усетих как Ридъл ѝ вля от силата си, а скоро и Предан се включи към нас, като Стабилен поддържаше котерията. Слаба беше утехата от това, че отворих ума си за тях, за да научат всичко, което бях събрал. Усетих болката на Копривка заради неясната съдба на Пчеличка и гнева на Предан, че такова нещо може да се случи в Бък, но нищо по-добро. Усетих дълбока и мъчителна скръб заради смъртта на Ревъл и бях изненадан, когато долових, че е на Ридъл. Не им предложих никакво оправдание за провала си. Нямах такова. Като пародия на Зимния празник, събирането беше танц на скръб и ужас, пир на горчив чай и сълзи.

Но всички огньове, от дърво или скръб, рано или късно догарят на пепел. Голямата зала бавно се опразни. Хората се връщаха по къщи или спални, някои — по-празни, отколкото трябваше да са. Някои вървяха пияни, други — хладно трезви. Дори Петлите най-сетне се изнизаха пияни от залата ми към леглата си в слугинското крило. Лант изпрати Булен да почине колкото може, а аз твърдо настоях Настойчивост да се върне в майчината си къща.

— Но аз вече съм ви се заклел — настоя той и трябваше да му кажа:

— А аз ти казвам къде е дългът ти тази нощ. Тръгвай.