Гонитбата на Шута

Ранната ни закуска със Сенч бе споделена от капитан Храбри и лейтенант Ловки. Двамата щяха да ни придружат до Хълма на бесилото, а сержант Здрава ръка щеше да остане да командва Петлите. Щяха да върнат конете ни във Върбов лес. Бяхме решили да оставим Шишко. Сенч искаше да има лесен контакт с Лант, а и не искахме да излагаме на риск Шишко в още едно минаване през камъните толкова скоро. Бяхме се разбрали, че след като преценим, че е минало достатъчно време, Шишко ще се върне през камъните с калфата в Умението на Копривка и със Силдуел. Сенч беше уредил всичко това, включително и конете, когато излезем през Свидетелските камъни близо до Бъкип.

Дадох на Диксън указания да върне дърводелците и да ги накара да започнат ремонтите веднага. Лант помоли да тръгна с нас, но преценихме, че е твърде изтощен, и го оставихме на грижите на Булен. В себе си знаех, че със Сенч искаме да тръгнем сами, бойци със задача. Докато чакахме да доведат конете, погледнах стария мъж, така дръзко изправен, и знаех, че няма никой друг, когото да предпочета да е до мен. Нямаше да се съдим един друг в това, което смятахме да направим на онези, които бяха отвлекли дъщерите ни. Не бях сигурен дали здравето му ще издържи на задачата ни… и знаех, че няма начин да бъде убеден да остане. Вкопчих се здраво във вярата, че Шутът ще има някоя податка, която да ни насочи по дирята на похитителите. А когато ги намерехме, щяхме да ги убием.

Настойчивост доведе конете. Сенч погледна дорестата кобила на лорд Дерик и по устните му пробяга лека усмивка.

— Чудесен кон — подхвърли.

— Крада само най-добрите — признах си.

За моя изненада Настойчивост беше на кон и водеше сивата кобила на Пчеличка. Ръката му беше вързана пред гърдите, но седеше на коня си здраво.

— Не ни трябва конят на Пчеличка — казах му.

— Трябва да я взема, сър. Пчеличка ще иска да язди на връщане.

Изгледах го.

— Ти не идваш с нас, момко. Ранен си и майка ти има нужда от теб.

— Казах ѝ, че ви се заклех. Тя разбра. — Поизправи се на седлото. — И лейди Пчеличка ще го очаква от мен.

Това ме задави. Заговорих през стегнатото си гърло:

— Не тръгваме по път, по който някой може да ни последва. Дори не взимаме конете, които яздим. Не може да дойдеш с нас, Настойчивост, въпреки че се възхищавам на смелостта ти. Когато дойде времето Пчеличка да язди отново, обещавам ти, че ще си с нея.

Само най-лекото трепване на долната устна го издаде.

— Сър.

Не се съгласи, но се подчини. Кимнах му, после двамата със Сенч яхнахме конете и отидохме при чакащите офицери. Някога бях обичал алеята за впрягове зиме, с белокорите брези, затрупани със сняг и извити в свод над нея. Но днес, на смътната утринна светлина, имах чувството, че минавам през тунел от мрак. Двамата Петли поведоха. Яздеха един до друг, като си подхвърляха по някоя и друга дума. Ние със Сенч яздехме стреме до стреме, без да говорим, докато студът сковаваше лицата ни.

Докато излезем на главния път, слънцето беше събрало малко сила. Денят се позатопли, но не осезаемо. По всяко друго време щеше да е удоволствие да се язди дорестата кобила. Зачудих се разсеяно колко ли хора вече знаят, че принц Фицрицарин е откраднал кон, и дали Предан го е загладил някак. Опитах се да изпитам срам, но не можах. Беше ми потрябвала и я бях взел. Щях да го направя отново. Долових съгласие от нейна страна, но реших да го пренебрегна.

Погледнах Сенч. Някогашният ми учител беше един посърнал старец, белезите от изгаряне личаха на бледото му лице. Когато най-сетне се бе появил на светло сред обществото на Бъкип след толкова години в шпионския лабиринт, като че ли беше отърсил от плещите си поне двайсетина години. Беше се смял, беше ял изискани ястия, беше препускал на лов и беше танцувал живо като младеж. За известно време наистина се беше подмладил. Но сега си личеше, че е стар — и въпреки това седеше изправен на седлото и държеше главата си високо вдигната. Нямаше да покаже никаква слабост пред света. Никой непознат нямаше да заподозре, че е човек, изтерзан от мъка по липсващата си дъщеря. Беше облечен безукорно, в сините дрехи на Бък и с лъскави черни ботуши. Имаше класически профил, с изрядно подкастрената брада, а ръцете му в кожени ръкавици държаха юздите с лекота.

— Какво? — попита той тихо.

Бях се вторачил в него, докато размишлявах.

— Радвам се за теб. Нищо повече. В това тежко време, радвам се за теб. Че ще яздим заедно.

Отвърна ми с неразгадаем поглед. И каза още по-тихо:

— Благодаря, момчето ми.

— Един въпрос?

— Защо си правиш труда да питаш, след като знаеш, че тъй или иначе ще го зададеш?

— Момчето. Аш. Твоят чирак. И той ли е твой?

— Мой син ли имаш предвид? Не. Имам само двамата, Лант и Шайн. — С още по-тих глас добави: — Надявам се, че все още ги имам двамата.

— Той е чудесен чирак.