Гонитбата на Шута

Накрая останахме само аз, Сенч и Лант. Шишко отдавна си беше легнал — той лесно се изморяваше напоследък и не бях видял причина да го подлагам на такава болка. Двамата със Сенч седяхме на тапицирана скамейка пред догарящата жар на огъня. Лант седеше сам и унил, вперил поглед в гаснещите пламъци.

Тъй. Какъв е планът? — Това от Предан.

Утре, рано, се връщам в Бъкип. Възнамерявам да споделя всичко това с Шута и да видя дали той може да го обясни.

Разумно ли е да използваш отново камъните толкова скоро? — Това от Копривка.

Нуждата го налага — отвърнах.

И аз също. — Сенч ме изненада.

Понечих да възразя, но замълчах. Дъщеря му беше изложена на не по-малък риск от моята. Кой бях аз да го предупреждавам да избягва камъните?

Лорд Златен… почна Предан и спря.

Какво?

— попитах със свито сърце.

Беше изключително разстроен, че си заминал. Тревогата на Предан беше явна. Не можехме да го вразумим. Викаше и негодуваше като глезено дете.

Като изпаднало в ужас дете, помислих си.

Каза, че трябвало да тръгне с теб, че не трябвало да го оставяш. Направихме всичко по силите си да го успокоим, но напразно. Накрая толкова се изтощи, че си легна. Мислехме, че ще спи дълго, и го оставихме сам. Но трябва да е станал скоро след като го оставихме. И по някакъв начин е докретал от старата бърлога на Сенч в главните коридори на Бъкип, почти до конюшните. Намерили го на заранта, по очи в снега. Фиц, той е по-зле, много по-зле, отколкото когато го остави тук. Съжалявам. Извинението на Предан издаде какво си мисли. Шутът издъхваше.

Бях загубил всичко. Не просто своя приятел, но всички податки за това, което похитителите възнамеряваха да правят с дъщеря ми. Обзе ме ужасна умора, последвана от изтръпналост. Не можех и да помисля за отговор.

Уведоми Аш, че трябва да бди над Шута непрестанно и да прави всичко, което може, за неговото удобство и здраве. Ще дойдем сутринта — отвърна Сенч решително.

Усетих объркването и отчаянието им, но не можех да отговоря. Достатъчно за тази нощ — добави Сенч и усетих как връзките ни угаснаха и секнаха.

Отворих уста, но Сенч заговори преди мен. Стисна ме здраво под лакътя; в хватката му все още имаше доста желязо.

— Знам какво мислиш. Не. Тази нощ ще спим, утре ще ядем и след това ще потеглим за камъка на Хълма на бесилото. И двамата знаем, че се излагаме на опасност. Ще го направим, но заедно и не глупашки. Не можеш да направиш за Шута нищо, което вече не се прави. Нашите дъщери зависят от нас. Тръгваме като вещи убийци, не като паникьосани бащи.

Мразех думите му, защото бяха разумни. Забавянето бе последното, което исках, но той не беше пуснал ръката ми.

— Да направиш нещо глупаво и безразсъдно не е по-добро доказателство за обичта ти, отколкото да направиш нещо премислено и силно. Вече не си момчето, което гонеше котерията на Славен по коридорите на замък Бъкип с изваден меч. Ти си принц Фицрицарин Пророка. И ще ги накараме да платят с всяка капка от тяхната кръв.

Не е ли странно как един разумен съвет може да охлади и най-горещата глава? Прав беше, но сърцето ми крещеше против. Кимнах бавно.

— Аз си лягам — каза Сенч. Кривна глава и погледна сина си. — Лант? Не бива да се самообвиняваш.

Лант кимна, но не извърна поглед от пламъците. Оставих ги там и тръгнах към спалнята си.

Но почти не можах да спя. Щетите бодяха очите и ума ми. Представях си мъжете, които бяха опустошили дома ми. В часовете преди разсъмване станах и отидох в стаята на Пчеличка. Някой вече бе влизал там. Новият ѝ гардероб беше поправен, а самата стая — почистена и подредена, доколкото бе възможно. Седнах на леглото ѝ, а след това се проснах на него и прегърнах възглавницата, на която бе отпускала главата си. Никакъв мирис не бе останал от нея, който да ме утеши. Не заспах повече. Преди разсъмване се върнах в стаята си и опаковах няколко неща. Бельо, инструментите на занаята ми, дневника на Пчеличка. После отидох в стаята ѝ и подбрах дрехи и за нея, включително новото ѝ наметало. Когато я намерех, може би тези неща щяха да са някаква утеха за нея, обещание за нормалност отново.