Гонитбата на Шута

— Знам. Ще остане с мен тоя. Хъс има в него. — Погледна ме. — Твоето момче. Онзи, Настойчивост. Добър е. Запази го. Когато ти излезе, го попитах: „Щом всички са били призовани да излязат от къщата и да се съберат навън, защо и ти не отиде?“ А той каза: „Чувствах, че искам да отида там и да съм с другите, но знаех, че дългът ми е да пазя Пчеличка. Тъй че не отидох.“ Устоял е на нещо, което подозирам, че е било много силно внушение с Умение, за да направи всичко по силите си да защити дъщеря ти.

Кимнах и се зачудих дали едно конярче е знаело дълга си по-добре, отколкото аз знаех своя.

Между нас се възцари тишина. „О, Пчеличке, къде си? Знаеш ли, че идвам при теб?“ Как можеше да знае? Защо да мисли, че ще си направя труда да тръгна да я търся, след като я бях изоставил? Стиснах зъби. „Съсредоточи се върху това да я намериш. Не позволявай на болката да размъти мислите ти.“

Чухме тропот на копита зад нас и се обърнах. Четирима от Петлите ни догонваха.

— Съобщение от Върбов лес? — предположих.

Но те дойдоха в галоп и спряха рязко, щом се изравниха с капитана си. Един от тях, младок с рижа коса и лунички, поздрави капитана си ухилен.

— Сър, там е скучно като със стари слугини на чай. Нещо против да пояздим с вас?

Лейтенант Ловки се засмя високо, тупна рижия по рамото и се обърна към капитана си.

— Казах ви, че тоя е голям живак, когато го намерихме, сър! И приятелчетата му си ги бива.

Капитанът им не беше толкова весел.

— Добре. Щом ще яздите с нас, стройте се и се постарайте да сте малко по-дисциплинирани.

— Слушам, сър! — извика рижият и за миг двамата със Сенч се озовахме в центъра на почетна охрана. Поизправих рамене на дорестата, почувствал се изведнъж неловко от високия си ранг. Долових плах въпрос Осезание от кобилката. В безопасност ли бяхме? Чудесно сме си, уверих я и се намръщих на себе си. Ставаше твърде настроена към мен. Сенч ме погледна и изтълкува изражението ми погрешно.

Свиквай с това, принц Фицрицарин. Тонът му беше кисел.

Те ме знаят само като Беджърлок, възразих.

Съмнявам се. Клюките летят бързо. Но дори и да те наричат Беджърлок сега, това ще се промени, щом се върнат в замък Бъкип. Така че се дръж като принц.

Беше добър съвет, и труден за спазване. Не бях свикнал да съм в центъра на каквото и да било. Професионалните убийци дебнат в сенките отстрани, не се набиват на очи.

И ще се учиш как да го правиш сега, докато си в центъра на вниманието, посъветва ме Сенч.

Продължихме напред, без да говорим гласно. Извън леса и на открития път денят беше син и бял. Селски къщи, вдигнати сред нивите, пускаха кълба дим от комините си. Нямаше много пътници в този студен ден и когато стигнахме до завоя за Хълма на бесилото, единствените дири бяха меките трапчинки от Сенч, Шишко и калфата на Копривка, когато бяха пристигнали предния ден. Тръгнахме по тях.

— Какво има нагоре? — попита с любопитство рижият. Гледаше мен за отговор.

— Нищо особено. Старите бесилки за Върбово и Крайречни дъбове. И един изправен камък.

— Значи никой не идва много нагоре?

— Да — потвърдих. — И се радвам, че е така.

Пояздихме още малко в мълчание.

— Добро място, като всяко друго — каза младокът.

Аматьор. Издаде го арогантният му тон и самоувереността му. Тази напереност им струваше изненадата. Сенч вече вадеше меча си, когато младокът се опита да обърне коня си към неговия. Усетих мълнията на Умението на Сенч, когато изстреля съобщението към Предан. Нападат ни! Долових стъписването на краля, но нямах време да обръщам внимание на това. Пред нас лейтенантът заби меча си дълбоко в хълбока на капитана си, под ребрата, и след това издърпа стъпалото си от стремето и го изрита от коня. Видях го, докато пришпорвах дорестата, тъй че тя препусна напред и ме измъкна от челюстите на опасността, докато двама от „охраната“ ми се опитваха да ме заклещят. Един извика:

— Осезаващия Копелдак!

Дорестата блъсна силно с гърди коня на лейтенанта. Кракът му не се беше върнал в стремето и той падна настрани и стъписаният му кон го повлече малко, преди стъпалото му да се изхлузи и той да падне на пътя. Долу, но не мъртъв.

Сенч.

Обърнах рязко кобилата, тъкмо навреме, за да видя как Сенч и рижия си размениха забивания с мечовете. Върхът на меча на рижия се хлъзна по корема на Сенч и покрай хълбока му. Забиването на Сенч се оказа по-точно. Той извика гърлено и оголи зъби, докато мечът му потъваше в корема на младока. Отвърнах с яростен рев на вика му. Докато рижият падаше настрани, друг от гвардейците връхлетя към Сенч от другата му страна.