Гонитбата на Шута

Но не умрях и една нощ се почувствах малко по-добре. Държах очите си отворени и наблюдавах звездите, докато те се появяваха и изчезваха отново зад подгонените от вятъра облаци. Дуалия вече не ме държеше в скута си. Никой от луриките като че ли не искаше да ме пипне. Тъй че Шън ме държеше и чух ахването ѝ, когато прехвърлихме билото на един хълм и видяхме светлините на малък град долу. Момчето-мъгла седеше на капрата до коларя и усещах как се напряга да попречи на всички да ни видят. Командир Елик и чаровният насилник водеха. Другите войници яздеха от двете страни на шейните, а луриките на белите си коне се бяха скупчили плътно зад нас. Някакво куче лаеше и лаеше по нас, с настръхнала козина, докато господарят му не му извика да млъкне.

Усетих как Шън ме стисна по-силно.

— Можеш ли да бягаш? — издиша в ухото ми и разбрах за какво си мисли.

Дуалия също. Не зашепна, а заговори с нормален глас:

— Ако скочите от шейната и побегнете към някоя от онези къщи, войниците с нас ще убият онези, които заговорите. Останалите ще обвържем в безпаметност. След това ще запалим къщите, а вие ще продължите с нас. Много по-простичко за всички ще е, ако просто кротувате и се наслаждавате на това живописно градче.

Кимна на Репин и Сула и те седнаха от двете ни страни.

Шън продължи да ме стиска за ръката, но усетих как духът я напусна. Минахме право покрай някакъв впряг с фургон, чакащ пред един хан. Конете изцвилиха за поздрав, но ние продължихме. Минахме през града все едно бяхме вятърът и после покрай околните селски имоти, нагоре по друг хълм и отново навътре в горите. Отбихме от пътя и тръгнахме по разровена от коли горска пътека навътре в леса. И така до разсъмване.

Онази сутрин можах да хапна малко сама и тръгнах след Шън, когато тя отиде настрана от другите, за да се изпишка. Спомних си какво ми беше казала и се престорих, че пишкам права като момче, преди да клекна. Когато се върнахме в палатката, луриките си шепнеха зад шепите си.

— Казах ви, че ще живее, щом трябва да живее. А знаехме, че трябва. Точно затова не се намесихме. — Дуалия изрече тези думи на подопечните си и отново се усмихваше мило всеки път, щом погледнеше към мен. Беше доволна, че не съм умряла, но още по-доволна, помислих си, че не беше помогнала да остана жива.

Лагерувахме много встрани от пътя. Момчето-мъгла се олюля, когато се смъкна от шейната. След това се задържа на страницата и остана там с наведена глава. Дуалия се намръщи, но щом усети, че съм видяла изражението ѝ, го промени в израз на майчинска загриженост.

— Хайде, Винделиар. Не беше чак толкова трудно, нали? И ти спестихме този труд колкото можахме. Но пътуването през пресечена местност наистина отнема много време. Трябва да си силен и решителен. Трябва да се върнем при кораба колкото се може по-бързо, иначе работата, която свърши там, започва да отслабва и гасне. Хайде. Ще видя дали не можем да ти намерим малко месо за тази вечер.

Той кимна, главата му бе като тежък камък на тънкия като тръстика врат. Тя му протегна ръка с въздишка и той я пое. Придружи го до едно място, където други кладяха огън, и заповяда да му сгънат кожа, за да седне на нея. Онази сутрин не направи нищо, а само седеше до огъня и си легна рано.

В онзи ден двете с Шън спахме по-близо една до друга от всякога. Бях твърде слаба, за да мога да остана будна за дълго, но усещах, че не е изяла достатъчно от кафявата супа, за да я приспи. Преструваше се на заспала, с едната ѝ ръка преметната над мен, сякаш се боеше, че може да ме вземат от нея.

Събудих се на свечеряване и ме сърбеше навсякъде. Почесах се, но това ми донесе само малко облекчение. Когато другите се размърдаха и отидохме при огньовете, Шън потръпна, щом ме видя.

— Какво ти е? — попита ме тя. Чешех се по бузата. Смъкнах ръката си стъписана и видях парчета суха бяла кожа, полепнали по пръстите ми.

— Не знам! — възкликнах, все още отслабнала от дългото боледуване, и се разплаках. Шън въздъхна на моята непригодност. Но Дуалия бързо притича до мен.

— Глупаво — каза тя. — Сменяш си кожата. Това е всичко. Направил си стъпка напред по пътеката си. Дай да те погледна!

Хвана ме за ръкава и ме дръпна по-близо до огъня. Избута нагоре маншета на коженото палто, а след това и ръкава на ризата ми. Ноктите ѝ бяха закръглени и чисти. Драсна небрежно по ръката ми, а след това изтърси нишките кожа, провиснали от върховете на пръстите ѝ. Наведе се да огледа отблизо новата ми кожа.

— Това не е наред! — възкликна тя, а след това плесна ръка на устата си.

— Какво не е наред? — попитах притеснено.

— Не те чух, скъпи? Тревожи ли те нещо? — Гласът ѝ бе топъл и изпълнен със загриженост за мен.

— Каза, че нещо не е наред. Какво не е наред?

Веждите ѝ се сключиха, а гласът ѝ излъчи топлина.

— Ами, скъпи, нищо не казах. Мислиш ли, че нещо не е наред?

Погледнах парчето кожа, което бяха обелили ноктите ѝ.