Гонитбата на Шута

Държах го. Не тялото, а съзнанието му. Пропадахме заедно. Държах съзнанието си за моето отделно аз и се надявах без основание, че има край, някъде, някога, на това безкрайно пропадане. Въпреки усилията ми Сенч изтичаше от мен, отвяваше се сякаш надалече, отнасян от Умението. Нещо по-лошо, нямах усещането, че се съпротивлява. Задържах го, събрах наново каквото можех от него, но също така усетих, че самият аз се разпадам в непрестанния взрив на онова място, което не беше нито място, нито време. Самата му безвременност бе ужасяваща. Пътуването през звездната необятност на каменния портал изглеждаше ужасно бавно. „Моля те“, прошепнах без дъх, ужасѐн, че може никога да не излезем, че никой никога няма да научи какво е станало с нас, че Пчеличка ще живее и ще умре повярвала, че баща ѝ изобщо не се е опитал да я спаси. Но това терзание беше мимолетно.

Слей се, прошепна нещо, което беше Сенч, но и повече, и по-малко от онова, което бе той. Остави. Няма значение. И той се покори на онова искрящо привличане на междинни пространства, на тъмнината, която не беше нито разстояние, нито място. Като семенник, който при шепота на вятъра се разпръсва на хиляди късчета, така беше и със Сенч. А аз, аз не бях торбичка, която да го задържи, а мрежа. С най-малката частица воля, която ми беше останала, се мъчех да задържа целостта му в себе си, докато съблазънта на искрящия мрак се стремеше да ни разпръсне на късчета светлина.

Сенч. Сенч Звездопад.

Името му не бе достатъчно, за да го обвърже. Твърде дълго се беше крил от него.

Сенч Звездопад. Брат на Умен Пророка. Баща на Лант Звездопад. Баща на Шайн Звездопад. Сенч! Учител на Фицрицарин Пророка. Поставях клуп след клуп самоличност около него все едно бях въже, което да удържи до кея дърпан от бурята кораб. Но не можех да го загърна, без да изложа самия себе си на притеглянето на течението.

Хванах ги!

Не исках никой да ме хваща, но след миг се бях вкопчил в Предан и усетих, че се изтеглям от камъка, който млясна след мен като гъста тиня. Сенч излезе с мен, все едно дали го искаше, или не, и изведнъж двамата треперехме от студ на заснежения хълм над Бъкип, докато зората изгряваше.

Зората.

Предан ме сграбчи за китката, а Кетрикен, загърната от глава до пети в пурпурно вълнено наметало, обшито с бяла лисича кожа, впи поглед в мен. Шестима от гвардията ѝ в пурпурно и бяло стояха наблизо. До тях имаше фургон, стъкмен за удобство с одеяла и възглавници. Стабилен седеше отпуснат на капрата, главата му беше клюмнала. Копривка седеше във фургона, увита в одеяла като стара бабичка. Ридъл беше до нея, изпит, със зачервено от студа лице. Вливаше ѝ от силата си, без да мисли за цената. И двамата изглеждаха похабени все едно се бяха състарили с години.

Години?

Извърнах се и погледнах Предан. Брадата му беше побеляла, а раменете изгърбени.

Колко дълго? — попитах и после си спомних, че думите трябва да излизат от устата.

— Колко дълго? — попитах отново и думите изграчиха от пресъхналото ми гърло.

Всички владеещи Умението се сепнаха. Предан проговори.

— Леко, Фиц. Леко. Половин ден и цялата нощ.

Вдигна ръка и потърка бузата си. Скреж. Тъмната му брада беше побеляла от скреж. Дни. Не години. Но все пак дни.

Той сложи ръка на рамото ми, за да ме събуди.

— Фиц. Какво стана? — И добави: Не е нужно да изпращаш толкова силно. Ние сме тук, ще чуем думите ти.

— Все още сте тук? — Бях изумен.

— Къде другаде да сме? — попита Копривка сърдито. — Изпрати ни, че сте нападнати, и след това не чухме нищо. И двамата ни блокирахте. После изведнъж изпратихте, че идвате през камъка. Но не дойдохте! Какво стана?

Имаше твърде много за обясняване. Устата ми се раздвижи, но не можах да намеря достатъчно сложни думи, за да обясня каквото и да било. Бях им казал, че сме нападнати. Как можеше това да обхване предателството, мечовете, раните, болката, задъхването, всички движения, които бяха направили телата ни? Мислите ми се хлъзгаха и пързаляха като колела в кал. Предан подхвана Сенч през кръста, за да го вдигне, и двама гвардейци се притекоха на помощ и го понесоха към фургона. Кетрикен хвана ръката ми. Усетих я силно. Такава храбра жена, толкова вярна и умна. Нощни очи я беше обичал толкова много…