Гонитбата на Шута

— Ставам бял. Като мъртвец. — За малко щях да кажа „като вестоноската“. Стиснах устни и се помъчих да не изхлипам. Бях изрекла толкова много думи. Не ме биваше в преструването, че съм по-малка и по-глупава, отколкото бях.

— Той сънува ли в момента на промяната си? — попита един лурик с мършаво лице и Дуалия го стрелна с поглед, по-рязък от плесница. Главата му клюмна и видях как вдиша бързо и притеснено. Алария седеше до него, но бързо се отдръпна.

Всички ме наблюдаваха да видят дали ще отговоря. Дори Дуалия.

— Нямаше сънища — отвърнах тихо и видях озадачения ѝ поглед. — Нищо смислено — поправих се. — Глупави сънища. — Надявах се, че прозвуча детински. Въздъхнах леко и седнах на падналия дънер, който ни служеше като пейка. Одеса веднага се приближи и седна до мен.

Заслушах се в пращенето на огъня. Никой друг не проговори, но почти можех да ги усетя как им се иска да продължа. Не го направих. Дуалия тихо изпъшка, стана и се отдалечи. Изведнъж се почувствах уморена. Наведох глава, опрях лакти на коленете си, отпуснах лицето си в шепите си и се вгледах в тъмното. Искаше ми се Ревъл да дойде, да ме вдигне и да ме отнесе някъде, където е топло.

Но Ревъл беше мъртъв.

Помислих за татко ми. Дали се тревожеше, че съм открадната? Щеше ли да дойде за мен?

Аз съм тук, каза Вълкът Баща. Никога не съм те оставял.

Другият ми татко.

Ние сме едно.

— Шайсим?

Призля ми. Вдигнах бавно глава. Дуалия клекна пред мен. Мълчах.

— Виж какво имам за теб, шайсим. — Подаде ми нещо правоъгълно и увито в ярка тъкан. Погледнах го, без да разбирам. Тя го разгъна и вътре имаше страници от дебела мека хартия. Беше книга, не прост тефтер, какъвто ми беше дал татко ми, а книга, подвързана в скъп плат. Досърбя ме да я пипна.

Опасност! — Предупреждението на Вълка Баща забърса ума ми като вятър. Останах съвършено неподвижна.

— И това. — Приличаше на перо, но направено от сребро. — Мастилото, което имам за това, е синьо като лятно небе. — Тя изчака. — Не искаш ли да ги опиташ?

Помъчих се да върна детинското в гласа си.

— Как да ги опитам? Какво правят те?

По лицето ѝ пробяга изумление.

— Пишеш с перото на хартията. Записваш сънищата си. Твоите важни сънища.

— Не знам как да пиша. — Затаих дъх с надеждата, че лъжата ще ме защити.

— Не знаеш… — Думите ѝ заглъхнаха. После се усмихна с най-топлата си усмивка. — Това няма значение, шайсим. Когато стигнем в Клерес, ще те научат. Дотогава можеш да ми разказваш сънищата си, а аз ще записвам…

Обзе ме изкушение. Да ѝ кажа, че съм сънувала вълк, разкъсващ бели зайци на кървави късове. Да ѝ кажа за мъж с бойна брадва, сечащ главите на гърчещи се бели змии.

НЕ. Вълкът Баща беше непреклонен. И добави с чувство, на един дъх: Не предизвиквай друг хищник, докато глутницата ти не е готова да го разкъса. Бъди малко и кротко, кутре.

— Не си спомням никакви сънища.

Почесах се по лицето, погледнах късчетата кожа, полепнали на пръстите ми, и ги избърсах в ризата си, а после се престорих, че си бъркам в носа, докато тя не ахна ужасена. Отдръпна се от мен и взе книгата и перото. Огледах грижливо пръста си, след което го лапнах. Одеса се отдръпна от мен. Не си позволих да се усмихна.

17.

Кръв