Гонитбата на Шута

Копривка веднъж бе сравнила Умението с обонянието. Човек не иска да се натрапва на хора повече, отколкото иска да подуши някого, но отблизо усещаш миризмата на човека. Или Умението ти казва за болката му. В този случай Осезанието ми каза, че Сенч е същество, ужасно нуждаещо се от цяр. И беше прав: най-добрите лечители бяха в Бъкип. Пресегнах се към Копривка. Нападнаха ни. Сенч е ранен. Минаваме след няколко мига през камъните. Осигури лечител да се погрижи за него. Има рана от меч в хълбока.

Научихме за нападението. А след това двамата ни блокирахте! Какво става? Похитителите на Пчеличка ли бяха? Намерихте ли я, в безопасност ли е тя? Гняв и трескави въпроси, за които нямах време.

Не Пчеличка. Идваме през камъните. Нападателите ни са мъртви. Ще обясня като дойдем.

Този път вдигането на преграда срещу Умението беше съзнателно. Крал Искрен винаги се беше оплаквал, че когато съм изцяло въвлечен в битка или в друга някоя опасна дейност, блокирам Умението си. Сенч явно правеше същото. Интересно. Но не толкова неустоимо, колкото кръвта, която вече се просмукваше в ръкава ми, или собствената ми кръв, която още капеше от челото ми и слепваше очите ми.

Господарю?

Върни се там, където получи овес днес. Накарай другите да те последват, ако можеш. Но се върни и бъди в безопасност там.

Тръгвам с теб.

Не.

Затворих Осезанието си към нея. Дорестата беше красив кон, искреше с дух и ум. Пресягаше се към мен силно, търсеше връзка, която не можех да позволя. Нямах време да бъда толкова важен за което и да било същество, не и докато не си върнех момиченцето. И може би и тогава. Усетих объркването и разочарованието ѝ. Не можех да позволя това да трогне сърцето ми. Нищо не можеше да докосне сърцето ми, докато Пчеличка не бъдеше в безопасност отново.

— Камъкът — казах на Сенч. Той кимна, за да си спести дъх. Снегът беше дълбок и пъртината до камъка — само отчасти утъпкана. Загазих странично в дълбокия сняг, та Сенч да се възползва от пътеката, която проправях. Движеше краката си, но аз поех повечето от тежестта му. Раненото рамо ме болеше. Накрая стигнахме до камъка и казах: — Почини си за минута.

Той поклати глава.

— Не. — Едва издиша думата. — Ще припадна. Минаваме докато съм в съзнание.

— Твърде опасно е — възразих, но той вдигна плувналата си в кръв ръка, с която бе притиснал хълбока си. Не можех да го спра и едва ми остана време да се съсредоточа върху Умението си, преди той да плесне по камъка и камъкът да ни засмуче.

Беше погрешно. За миг се бях вкопчил в Сенч, когато влязохме в камъка. Но щом той ме повлече зад себе си, усещането ми за него угасна. Държах в ръката си само някакъв тежък товар. Не можех да го усетя и пропаднах в морето от звезди, запотъвах в място без дъно…

16.

Пътуването