Гонитбата на Шута

Зачудих се колко ли време е минало. Открих, че съм се задъхал. Бързото ядене е тежка работа. Никой друг не проговори. Така ли се измерваше времето наистина? В това колко хора говорят, колко информация се споделя? А може би се измерва с това колко храна изяжда човек? Опитах се да сведа мислите си до нещо, което може да се вмести в думи.

— Мисля, че се чувствам по-добре — казах.

Не. Не беше вярно. За нищо такова не мислех. По-добре от какво? Мислите ми отново побягнаха далече от мен. Някой ме докосваше. Копривка. Беше застанала зад мен и отпусна ръце на раменете ми. Правеше стените ми по-здрави. Правеше от мен едно нещо, една отделна личност на мястото на вкуса на хляба и пращенето на огъня. Отделяше ме от всичко останало.

— Ще говоря — каза Предан. — И ще се надявам, че слушаш, и че можеш да откриеш смисъла на думите ми по-добре от Сенч. Фиц. Фиц, погледни ме. Вие бяхте почти цял ден в камъните. Казахте ни, че идвате, и ние ви чакахме, и не се появихте. Копривка се пресегна и се опита да ви намери, и със силата на Стабилен и помощта на Ридъл успя да ви намери и да ви задържи заедно, докато можах да проникна в камъка и да ви изтегля. Еда и Ел, беше много странно! Имах чувството, че намерих ръката ти и ви издърпах от самата земя!

Гледаше ме втренчено.

— От раните ви течеше кръв, но не толкова много. Ако си притеснен заради труповете, които сте оставили, е, за това се погрижихме. Пратеникът на Сенч все още беше във Върбово и му възложихме да съобщи на Петлите, че са ви нападнали неизвестни лица и че техните приятели са дали живота си, за да ви спечелят безопасно преминаване до камъните. Засега не бива да чуват нищо за измяна, макар да съм готов да се обзаложа, че някои от тях знаят или поне подозират, че в отряда им има предатели. Поисках всички да се закълнат в мълчание за случилото се във Върбов лес. Няма смисъл да се всява паника сред хората с идеята, че невидими нашественици могат да нападнат някъде. И след като помислих малко, наредих на лейди Розмарин да се заеме с каквато тиха работа сметне за добре, за да се въздаде справедливост на пастрока на Шън. Шън! Що за име!

Гледах го и мълчах.

— Известих всички наши патрули да търсят шейни, возещи едно момиче и млада жена, и хора на бели коне, и също така да разпитат на всеки брод и мост дали някой е видял нещо такова. Не могат просто да изчезнат и смятам, че е невъзможно вече да са прехвърлили границите ни. Ще намерим Пчеличка и лейди Шън и ще си ги върнем.

Думите, които изричаше, рисуваха картини в ума ми. Огледах внимателно всяка. Бяха неща, които искахме да са така и които може би никога нямаше да бъдат така. Все пак бяха картини, които ме зарадваха неимоверно.

— Благодаря ви — казах накрая. Думите бяха тънки, несъществени като вятър. Не предадоха онова, което изпитвах. — Благодаря ви.

Ридъл плесна ръка на сърцето си и ме зяпна. Копривка наведе лицето си и вдиша дълбоко няколко пъти. Предан се смъкна бавно и седна на пода.

— Така ли се усеща? Умението? — промълви Ридъл.

Копривка поклати глава.

— Не. Не знам как да нарека това. Добре, да, Умението е, но Умение, което удря като чук, вместо потупване с пръст. Предан, какво можем да направим? Той е по-опасен от Шишко. Ако продължава така, може да увреди някои от най-новите ни чираци в Умението, които не могат да го преградят.

Дори с вдигнатите ми стени усещах възбудата им.

— Става по-ясно — уверих ги. — Връщам се в себе си. Мисля, че ще съм по-добре до утре сутринта. — Използвах само думите, нарязани тънко като хартия. Всички изглеждаха облекчени.

Позволих си въпрос.

— Как е Сенч?

Копривка поклати глава.

— Изпитва удивление. От всичко. Тъканта на одеялото. Формата на лъжицата му. Раната му е зле. Бихме искали да го изцерим с Умение, щом събере сили, но Шишко все още е във Върбов лес, а не ни се ще да позволим някой да мине сега през камъните. Надявахме се, че ще се чувстваш достатъчно добре да помогнеш, но…

— Утре — отвърнах с надеждата, че ще е така. Вече си спомнях как да правя това. Обвивам малко късче мисъл в дума и я изпускам през устата си. Странно. Никога не бях знаел, че когато говоря, изливам малко Умение с думите, за да направя смисъла по-ясен. Но съвсем малко. Бях разтворил сърцето си и позволих да усетят прилива на благодарност, който изпитах, че искат да се опитат да ми помогнат. Не трябваше да го правя. Не можех да си спомня кога съм научил това. Бях ли го научил изобщо, или просто винаги е било така? Всички ме гледаха втренчено. „Думи. Използвай думи.“

— Надявам се да съм се възстановил повече до утре. И може би ще мога да ви разкажа какво преживях вътре в камъните. И да помогна да изцерим Сенч.

Внезапна мисъл кипна в ума ми. Как бях могъл да забравя за него?

— Шутът. Жив ли е?

Предан и Копривка се спогледаха. Таен страх.

— Какво се е случило? Той е мъртъв, нали? — Ужасно беше дори да си го представя. Трепет на скръб заклокочи в мен. Помъчих се да го уловя, да го удържа.

Предан пребледня.

— Не, Фиц. Не е мъртъв. Моля те, не чувствай така! Такава тъга. Не, не е мъртъв. Но е… променен.