Гонитбата на Шута

По-добре съм вече, след като двамата със Сенч сте тук. И идвам в стаята ти. Сега. Опитай се да кротуваш, докато дойда.

Забравил бях, че умовете ни се докосват. „Все още ли съм толкова объркан?“ — запитах се и усетих как въпросът ми отекна в течението на Умение.

И аз идвам. И да, толкова объркан си, тъй че, моля те, ако можеш, вдигни стените си. Бъди тих. Тревожиш другите котерии. Изглежда, си спечелил сила и загуби контрол по време на преминаването ви. Правиш чираците ни на пух и прах. И като че ли не си изцяло вътре в себе си, ако можеш да схванеш какво имам предвид. Сякаш все още се носиш в течението на Умение.

Преграждането на мислите в собствения ми ум беше като да строиш каменна стена без хоросан. Наместваш всяко късче. Задържаш пороя на мислите си, спираш точещите се на верига мисли за тревога, страх, отчаяние и вина. Спираш ги, задържаш ги, охраняваш ги.

Когато сметнах, че отново съм в безопасност зад стените си, започнах да усещам оплакванията на тялото си.

Няколко от шевовете ми бяха твърде стегнати. Най-малката промяна в изражението на лицето ми ги дръпваше. Останалото от тялото ми беше схванато и изведнъж се оказах ужасно, неудържимо гладен.

На вратата се почука и преди да съм успял да стана от леглото, Копривка влезе.

— Още изливаш — прошепна тя. — Половината замък Бъкип ще има кошмари тази нощ. И ще ядат като прегладнели псета. О, тате… — Сълзи блеснаха в очите ѝ. — Там, при камъните. Не можех дори да ти проговоря след… Горките ни хора във Върбов лес. Онази битка! И каква болка изпитваш заради Пчеличка. Колко наранен беше, когато те попитах за нея, колко гузен… Колко я обичаш! И как се самоизмъчваш. Ела. Дай да ти помогна.

Седна на ръба на леглото и хвана ръката ми. Все едно бях дете, което учат да държи лъжицата, или старец, опрял се на рамото на млад мъж, Умението ѝ потече в мен, смеси се с моето и тя вдигна стените ми. Беше хубаво отново да съм сдържан. Беше все едно някой ме е загърнал с топло палто. Но дори след като открих, че шумът на по-малкия поток Умение от чужди хора е затворен за мен и собствените ми мисли са оградени, Копривка продължи да държи ръката ми. Бавно извърнах глава и я погледнах.

Известно време тя само ме гледаше мълчаливо. После каза:

— Никога не съм те познавала истински, нали? Всичките тези години. Нещата, които криеше от мен, за да не помисля нещо лошо за Бърич или майка ми. Сдържаността, която проявяваше към мен, защото чувстваше, че не заслужаваш да се намесиш в живота ми… Изобщо, познавал ли те е някой някога истински? Знаел ли е какво чувстваш и мислиш?

— Майка ти, мисля — отвърнах и се зачудих. „Шутът“, едва не казах, а след това: „Нощни очи“. Знаех, че този последен отговор ще е най-истинската истина. Но не го изрекох.

Тя въздъхна.

— Вълк — каза. — Един вълк най-добре познаваше сърцето ти.

Сигурен бях, че не съм споделил тази мисъл с нея. Зачудих се дали след като се бях оказал толкова уязвим, вече може да разбира кога тая мисли от нея. Докато се опитвах да подбера думи, с които да ѝ отговоря, на вратата се почука и влезе Ридъл с поднос в ръцете. Зад него беше крал Предан, който изобщо не изглеждаше царствено.

— Храна — каза Ридъл.

Вдишах. Миризмата ме замая и ме изпълни с копнеж.

— Просто го оставете да се наяде — каза Предан все едно бях зле възпитано куче или може би много малко дете. — Споделя глада си с целия замък.

И отново не можах да измисля никакви думи. Мислите бяха твърде бързи за думи, и твърде сложни. Имаше твърде много за казване, повече, отколкото човек би могъл да изкаже за цял живот, дори за най-простите неща. Но преди да мога да се отчая заради това, Ридъл сложи храната пред мен. Познах, че е от гвардейската трапезария, простичката и вкусна храна, която човек можеше да намери там по всяко време на деня или нощта. Гъста супа, пълна със зеленчуци и късове месо, добре изпечен хляб с хрупкава коричка. Ридъл не се беше поскъпил да намаже обилно два резена от него с масло, нито с парчетата оранжево сирене до тях. Халбата с ейл на подноса се беше разляла малко и бе намокрила краищата на хляба. Нямах нищо против.

— Ще се задави — каза някой, но не се задавих.

— Фиц? — каза Предан.

Вдигнах глава и го погледнах. Беше странно да си спомня, че в стаята има други хора. Яденето бе толкова поглъщащо преживяване, беше изумително да открия, че светът може да съдържа по-сетивна информация от тази храна. Очите ми обходиха лицето му, видяха чертите ми в него, а после — и чертите на Кетрикен.

— Посъвзе ли се малко? — попита той.