Гонитбата на Шута

— Отслабнал ли е? Умира? — Помислих за тайните изцерявания с Умение, които бях прилагал върху него. Бяха ли се объркали, бяха ли се развалили някак?

Предан заговори бързо, сякаш за да възпре чувствата ми, като ми подаде информация.

— Аш се грижи за него. Лорд Сенч му е казал да носи на Шута каквото му потрябва, да му дава каквото може да му помогне. Или поне така момчето е разбрало заповедта му. Знаеш, че в страстното си желание да те последва лорд Златен избяга от стаята си и по някакъв начин е успял да стигне чак до конюшните. Как, не мога да си представя. Когато го намерили, бил почти умрял от студ и от раните си.

— Знам това — потвърдих.

Предан изглеждаше облекчен от бързата ми реакция.

— Връщаш се при нас, нали? Говориш по-ясно. По-будно. Благодаря на Еда, че си по-добре. Страхувах се, че никой от двама ви няма да се върне напълно при нас.

— Да. По-добре съм.

Беше лъжа. Не бях по-добре. Ставах по-нечувствителен. По-бавен. Сложностите на света, които бяха напъпили и разцъфнали навсякъде около мен само допреди няколко мига, заглъхваха до смътна простота. Столът беше просто стол, всяко ехо от дървото и леса, който го бе създал, угаснаха до несъщественост. Копривка седеше на стола и беше само Копривка, не приток на реките, които сме били двамата с Моли, или тихата вода, където нероденото ѝ още дете се обръщаше и оформяше. Не бях по-добре. Бях по-опростен, по-муден, по-притъпен. Човек отново. Колкото до онова, което бях през предишните часове, нямах име за него.

Вдигнах очи към Предан. Гледаше ме с очакване.

— Шутът — напомних му.

— Беше почти умрял. Когато го намерили, отначало го взели за просяк или скитащ луд. Прибрали го в лазарета и го сложили на чисто легло, в което да умре. Но една млада чирачка го познала от нощта, когато ти го доведе тук. Вдигнала голям шум, докато майсторът ѝ я изслушал, и накрая пратили да ме известят. Междувременно Аш вдигна тревога, че лорд Златен го няма. Пратихме слуги да претърсят крилата за гости, но никой не бе очаквал да е стигнал чак до конюшните. Майка ми и личната ѝ лечителка стигнаха до лазарета преди мен. Тя се разпореди да го отнесат в личната ѝ всекидневна. Там лечителката ѝ се опита да го обслужи. При допира ѝ той се събуди с писъци и намери достатъчно сила да се противопостави упорито на усилията ѝ. Майка ми отстъпи на желанията му и освободи лечителката. Преди да изпадне в несвяст, той помоли да го върнем в старата бърлога на Сенч. Направихме го. И майка ми се настани до него за смъртното бдение. Напусна го само когато чу, че ти и Сенч сте били нападнати и след това сте се изгубили. Сега е пак при него.

— Искам да ида да го видя. — Не ми трябваше да слушам повече. Постарах се да не издам отчаянието в гласа си. Губех приятел и вероятно последната си връзка към Пчеличка. Ако някой имаше някаква податка защо Слугите на Белите пророци са отишли във Върбов лес и са взели дъщеря ми, и какви са намеренията им за нея, това беше Шутът.

— Още не — заяви Копривка. — Трябва да знаеш какво се случи преди да го видиш.

Не бях мислил, че страхът ми може да стане по-голям, но стана.

— Какво се е случило?

Представях си измяна.

— Отидох да го видя, разбира се — продължи разказа си Предан. — Колкото сила и живот му бяха останали, беше ги изразходвал в отбиването на лечителката. Беше неотзивчив. Опитах се да го достигна с Умението и не можах. А за Осезанието ми остава невидим. Майка ми беше до него, грижеше се за него. И момчето на Сенч, Аш. И една врана…

Имаше съвсем лека въпросителна нотка в последните му думи. Пренебрегнах го. По-късно, може би, щеше да има време да обясня за враната. Защото сега тя нямаше значение.

— Момчето беше неописуемо натъжено. Почти смазано от угризение, както си помислих. Опитах се да го утеша, казах му, че никой не го обвинява и че ще се застъпя пред лорд Сенч, за да не го държи отговорен. Но бях сгрешил. Не беше страх, че се е провалил в задълженията си, а искрена скръб. Майка ми му каза, че сме направили всичко, което е могло да се направи, и че Шутът сам е решил да напусне този живот. Момчето повтаряше, че Шутът е герой и че не бива да умре по толкова позорен начин. Плачеше. Съгласихме се с него, но разбирах, че сърцето го боли и че съгласието ни не му носи никаква утеха.

— Знаех, че ще бдят добре над него и че ще ме повикат, ако се наложи — продължи Предан. — Майка ми каза, че единственото, което можем да направим, е да облекчим тялото му, и почна да му слага хладки компреси, за да облекчи треската му. Нищо не можех да направя. Тъй че ги оставих там.

Шутът с треска. Наистина сериозно за човек, който обикновено беше леден на допир. Думите на Предан звучаха като извинение. Не можех да си представя защо. Прекъсна разказа си и двамата с Копривка се спогледаха.

— Какво? — попитах намръщено.

Ридъл вдигна глава и заговори.