Гонитбата на Шута

— Накратко, лейди Кетрикен го остави, за да дойде при стълба-Умение. А докато ни нямаше, Аш се наел сам да даде нещо на лорд Златен. Явно е било еликсир или отвара, или някое рядко целебно вещество. Не иска да разкрие какво е било, само повтаря, че лорд Сенч му казал да даде на човека каквото може да му е нужно, и така направил. Каквото и да му е дал… то го промени.

Всички ме гледаха втренчено, сякаш очакваха да разбера нещо, което те не разбират.

— Променило го е? Как? — Призляваше ми от безполезните думи, толкова тънки резенчета смисъл. — Ще ида при него.

Предан отвори уста да възрази, но Ридъл намери достатъчно смелост да спре краля си.

— Оставете го да отиде. Думи няма да го обяснят. Каквото човек не разбира, не може да възприеме. Нека да види.

Станах, залитнах и се зарадвах, че успях да се задържа преди Предан да ме е сграбчил за ръката. Когато ти е останала само гордостта, вкопчваш се здраво в нея. Не ме интересуваше, че ме гледат докато отида до завесите и отключа скритата врата. До гуша ми беше дошло от тайни. Нека всички да се излеят в дневната светлина. Но вече не беше дневна светлина. Беше нощ. Нека всички тайни да се излеят в нощта? Поклатих глава. Правех нещо. Отивах при Шута. Стегнах плътно мислите си.

Заизкачвах стъпалата. Знаех, че ме следват. Стаята горе беше жълта от светлината на свещи и огъня в камината. Подуших смолистата миризма на горите в Планината и предположих, че Кетрикен е изгорила благоухания от родния си дом. Прочистих ума си и щом влязох в стаята ме порази мисълта, че никога не съм я виждал толкова топла и гостоприемна. Очите ми бързо обхванаха промените. Враната беше кацнала на гърба на един от столовете, задрямала в топлината от огъня.

— Фиц… Рицарин! — поздрави ме тя.

Аш седеше на пода до камината, в краката на Кетрикен. Погледна ме печално и отново извърна поглед към огъня. Бившата ми кралица се бе настанила в стария стол на Сенч. Беше постлала върху него шарена планинска покривка. На масата до нея димеше широк син чайник, изрисуван със скачащи зайци. Сплетената ѝ коса бе стегната с игли на темето, а ръкавите на простата ѝ синя рокля бяха навити, сякаш бе готова да се захване с дневното чистене. Обърна се към мен. Държеше глинена чаша уханен чай. Очите ѝ бяха угрижени, но устата ѝ се усмихваше.

— Фиц! Толкова съм облекчена, че си се върнал при нас, и толкова притеснена за малката Пчеличка! И за дъщерята на Сенч!

Не отвърнах на поздрава ѝ. Погледът ми бе прикован в мъжа, който седеше до нея. Беше тънък и строен; стоеше изправено, но все още несигурно. Беше облечен в мека сива вълна; широка качулка покриваше главата му. Не можех да преценя дали ме вижда. Очите, които извърна към мен, вече не бяха мътни и сиви; сияеха смътно златни, сякаш светлината на огъня се отразяваше в тях. Протегна ръка към мен. Кокалчетата на пръстите все още бяха подути, но пръстите му се движеха със сянка на старото изящество.

— Фиц? — попита и разбрах, че не може да ме види. Но имах странното чувство, че може да ме усети.

Пристъпих напред и сграбчих ръката му с две ръце. Беше леко хладна, каквато винаги бе плътта на Шута някога.

— По-добре си! — възкликнах, изпълнен с облекчение, че го виждам седнал до Кетрикен. Очаквал бях да го видя посивял и отпадащ в леглото. Обърнах ръката му; плътта ѝ беше странно набръчкана. Напомни ми за неоперено птиче.

— Жив съм — отвърна той. — И по-жизнен. По-добре? Не знам. Чувствам се толкова различно, че не мога да кажа дали съм по-добре, или не.

Зяпнах го. Сенч имаше склад с лечебни средства, който можеше да съперничи на всяка аптека в Бък и може би дори в Бинград. Знаех повечето неща, които имаше, и бях прибягвал до повечето от тях. Омайниче. Елфова кора. Нощна сянка. Кардомин. Валериан. Върбова кора. Семе от карис. Мак. В не един случай бях прибягвал до тези запаси. По време на обучението ми Сенч понякога съзнателно ме беше подлагал на въздействието на някои от по-слабите отрови, сънотворни и широка гама от стимуланти. Но не знаех за нищо от тайнствения му списък, което да може да върне човек от портата на смъртта и да сложи златен блясък в слепите му очи.

Погледът на Аш пробягваше между двама ни. Очите му бяха тъмни като на куче, раменете изгърбени, сякаш очакваше плясъка на камшик. Изгледах го строго.

— Аш. Какво му даде?

— Момчето е вярвало, че следва заповедите на Сенч. И изглежда е подействало — каза кротко Кетрикен.

Не изрекох на глас това, от което се боях. Много целебни средства действат временно. Семето от карис може да повдигне силата на човек до необичайни висоти за ден или дори за два, но ще бъде последвано от опустошително отпадане до пълно изтощение, щом тялото поиска да му се изплати дължимото. Елфовата кора дава енергия, бързо последвана от дълбоко отчаяние. Трябваше да разбера дали Аш е спасил живота на Шута, или просто му е дал лъжливо съживяване.

Чиракът на Сенч не отговори на въпроса ми. Вложих в гласа си властно ръмжене.

— Какво му даде, Аш? Отговори ми.