Гонитбата на Шута

Бях разкъсан между пълното объркване и най-дълбоката обида. Имах смътен спомен как веднъж ми беше казал, че е имал двама бащи — братя или братовчеди — някъде, където хората приемат такъв ред на нещата. Бях допуснал, че там никой не се интересува чие семе всъщност узрява в жената, която съпрузите споделят. Овладях се с усилие и го погледнах внимателно. Златният му поглед сякаш срещна моя. Очите му бяха по-изнервящи сега, отколкото когато бяха безцветни. Металният блясък в тях сякаш потръпваше, течеше и се завихряше все едно са течни, а черните точки на зениците му изглеждаха твърде малки за смътната светлина. Поех си дълбоко дъх и си наложих спокойствие. „Не се разсейвай. Дръж дирята.“

— Шуте. Пчеличка не е твое дете. Ти никога не си бил с Моли.

Той ми се усмихна.

— Да, Любими. Разбира се, че никога не съм бил с Моли. — Върхът на пръста му почука по масата, веднъж, дваж, триж. Усмихна се мило. После каза: — Бях с теб.

Отворих уста и зяпнах онемял. Дълго време отне, докато ясни думи намерят пътя си.

— Не — заявих твърдо. — Не, не си! А дори и да… — И думите, и логиката ми се бяха изчерпали.

Той се засмя високо. От всички възможни реакции тази беше последната, която очаквах. Засмя се както рядко го бях чувал да се смее, защото докато шегаджията кара другите да се смеят, рядко издава собственото си веселие. Но сега се смееше безсрамно и несдържано, докато не остана без дъх и трябваше да избърше сълзите от незрящите си очи. Зяпнах го.

— О, Фиц — въздъхна накрая той. — О, приятелю мой. Какво нещо да не мога да видя! Такъв ужасен момент да бъда лишен от зрение. Все пак всичко, което не мога да видя на лицето ти, го чух в гласа ти. О, Фиц. О, мой Фиц! — Наложи се да спре, за да поеме въздух.

— От всичките ти шеги тази е най-малко смешната. — Постарах се да не издам колко уязвен се чувствах. Посред всичките ми страхове за Пчеличка трябваше да направи това?

— Не, Фиц. Не. Тази е най-добрата, защото не е шега. О, приятелю мой. Представа нямаш какво ми каза току-що, въпреки че се бях постарал да ти го обясня. — Пое си отново дъх.

Намерих малко достойнство.

— Трябва да ида да видя Сенч. — Странният хумор на Шута ми идваше в повече.

— Да. Трябва. Но не веднага. — Посегна и безпогрешно хвана ръката ми. — Стой тук, Фиц. Защото мисля, че знам поне част от отговора на най-важния ти въпрос. И имам отговори на другите въпроси, които дори не знаеш да зададеш. На този, последния, отговарям първо. Фиц. Може да го отричаш. Но аз съм бил с теб, по всякакъв съществен начин. Както и ти си бил с мен. Споделяли сме нашите мисли и нашата храна, превързвали сме си раните един на друг, спали сме близо един до друг, когато топлината на телата ни беше единственото, останало ни да споделим. Твоите сълзи са капали на моето лице и моята кръв е била по твоите длани. Носил си ме, когато бях мъртъв, и аз те носих, когато дори не те разпознавах. Вдишвал си моя дъх вместо мен, приютявал си ме в собственото си тяло. Тъй че да, Фиц, по всякакъв съществен начин аз съм бил с теб. Споделяли сме естеството на своите същности. Също както прави един капитан със своя жив кораб. Също както един дракон прави със своя Праотец. Били сме заедно по толкова много начини, че сме се смесили. Толкова близки сме били и толкова сме се слели, че когато си се любил с Моли, тя е заченала нашето дете. Твоето. Моето. На Моли. Малко момиче от Бък, с дивата жилка на Бял в нея!

— О, богове! — викна той. — Такава шега и такава радост. Шега, която да съм ти изиграл? Едва ли! Радост, която ти ми даде. Кажи ми. Тя прилича ли по нещо на мен?

— Не. — Да. Извивката на горната ѝ устна. Дългите светли мигли. Русата ѝ коса, къдрава като моята, непокорна като неговата някога. Кръглата ѝ брадичка, не както беше на Шута сега, но досущ като неговата, когато беше малък.

— О, как лъжеш! — възкликна с радост Шутът. — Познавам го в обиденото ти мълчание. Пчеличка прилича на мен! Твоя и моя, и несъмнено най-красивото и умно дете на света!

— Такава е.

„Не мисли за нелепата му претенция.“ От всички хора, които можех да излъжа, винаги съм бил най-добър в самозалъгването. Пчеличка беше моя. Само моя. Бледността ѝ идваше от майка ми от Планините. Можех да вярвам в това. По-лесно беше да вярвам в това, отколкото да се съглася, че Шутът е споделил създаването ѝ. Нали?

— А сега отговарям на най-важния от въпросите ти. — Гласът му стана убийствено сериозен. Седеше изправен на масата. Раменете му бяха изправени, а странният му поглед — зареян в далечината. — В този момент не знам къде са. Но знам къде трябва да я отведат. В Клерес и школата. В бърлогата на Слугите. Тя ще е драгоценна плячка за тях. Не Неочакван син, но истинска шайса по рождение, невидяна и непредречена. И несъздадена от тях. Колко изумени ще са от това! — Помълча и помисли за миг. — И колко решени да я използват. Фиц, не мисля, че трябва да се страхуваш за живота ѝ, все още. Но все едно, трябва да се боим за нея и да я върнем колкото се може по-скоро.

— Можем ли да ги пресрещнем?