Гонитбата на Шута

— Знаех за нея. — Помълча малко и само за миг се зачудих дали не ме лъже. — Толкова лесно може да накара другите да искат да я задоволят и да накара почти всеки да се почувства важен и ценен от нея. — Покашля се. — Но други неща, които казваш, ме озадачават много. Халкидски наемници. Дали са само нейни наети инструменти, или имат свой, допълнителен интерес? Слугите рядко плащат в злато. Дали ще разменят пророчество срещу това, което правят наемниците? Да им дадат опорна точка, от която могат да спечелят власт или слава? Мисията на Слугите изглежда ясна. Търсят Неочаквания син. Но когато откриват Пчеличка, я взимат, след като я обличат все едно, че е шайсим, тоест необучен пророк. Взимат обаче и Шън. Шън! Какво ужасно име!

— Доколкото разбрах, сама си го е избрала. Сенч не я е нарекъл така. Но Шуте, да не би да ми казваш, че са взели Пчеличка, защото тя е пророчица? — Тревогата беше като кълбо гърчещи се червеи вътре в мен.

— А тя пророчица ли е? — попита той тихо. — Разкажи ми за нея, Фиц. И не крий нищо.

Замълчах, за да събера мислите си, и той заговори отново. Странна усмивка трепна на устните му и в очите му блеснаха сълзи.

— Но може би вече ми каза толкова, колкото трябва да знам, макар и да не видях смисъла в думите ти. Тя е мъничка и руса, и светлоока. И умна. Кажи ми. Дълго ли беше в утробата?

Устата ми пресъхна. Накъде водеше това? И откъде знаеше?

— Да. Толкова дълго, че помислих, че Моли е полудяла. Повече от година, почти две, тя настояваше, че е бременна. А когато най-сетне детето дойде, беше толкова мъничко… И растеше толкова бавно. Години наред мислехме, че никога няма да може да прави нещо повече от това да лежи в люлката и да гледа ококорено. След това, много бавно, започна да може да прави разни неща. Да се обръща, а след това да седи без опора. Но дори след като можеше вече да ходи, не говореше. Години наред. Бях се отчаял, Шуте. Мислех, че детето е лишено от ум или е бавноразвиващо се, и се чудех какво ли ще стане с нея, след като двамата с Моли умрем. После, когато за първи път проговори, беше само на Моли. Като че ли беше… предпазлива спрямо мен. Едва след като Моли умря ми заговори свободно. Но още преди това доказа, че е умна. Моли я научи да чете, а тя сама се научи да пише и рисува. И, Шуте, подозирам, че рано или късно ще може да борави с Умението. Защото ме усещаше. „Като врящо гърне изливаш мислите си“, така ми каза. И точно затова избягваше допира ми и близостта ми. Но започвахме да се опознаваме един друг, тя започна да ми се доверява както едно дете трябва да се доверява на баща си… — Изведнъж се задавих и не можах да продължа. Сладко облекчение беше да говоря на глас за детето си, да споделя с някого пълната истина за Пчеличка и най-остра болка, че описвам дете, отнето от мен.

— Сънува ли? — попита той внезапно.

И тогава заговорих. Разказах за желанието ѝ да има хартия, на която да записва сънищата си, и как ме беше уплашила, като предсказа смъртта на „бледия мъж“ и след това на вестоноската с пеперуденото наметало. Неприятно ми беше да му разкажа как беше умряла вестоноската, но споделянето на тази омразна тайна в този момент бе наложително.

— Тя ти помогна да изгориш тялото? — попита Шутът невярващо. — Твоето малко момиче?

Кимнах мълчаливо, след което с усилие го признах:

— Да. Помогна ми.

— О, Фиц — укори ме той. Но имах още да му изповядам и го направих, разказах за прекъснатия ни празничен ден в Крайречни дъбове и как бях убил кучката и жадувах да убия господаря ѝ, и как нехайно бях допуснал Пчеличка да излезе от кръчмата. А след това трябваше да призная най-лошото. Казах му как го бях промушил, убеден, че е опасност за нея.

— Какво?! Детето, което дойде при мен, е било твоето? Момчето, което ме докосна и ме отвори за всички възможни пътеки на бъдещето? Не съм го сънувал, така ли? Той беше там! Неочакваният син!

— Не, Шуте. Никакво момче нямаше до теб. Само моята дъщеря, моята малка Пчеличка.

— Значи е била тя? Значи Пчеличка съм държал в ръцете си? О, Фиц! Защо не ми го каза веднага! — Изправи се рязко, олюля се и се смъкна отново. Хвана облегалките на стола и ги стисна здраво, сякаш буря се беше завихрила около него. Взря се в огъня, сякаш можеше да види през стените на замъка и в някакъв друг свят. — Разбира се — прошепна. — Така трябва да е било. Вече разбирам всичко. Кой друг е могла да бъде? В онзи момент, когато ме докосна, ах, не беше сън, нито илюзия или заблуда. Видях го с нея. Умът ми отново беше отворен към всяко възможно бъдеще. Защото, да, тя е шайса, точно както аз бях някога. А не я видях в бъдещето, което зърнах за теб, защото без мен ти изобщо нямаше да си я имал. Тя е и моя дъщеря, Фиц. Твоя и моя, и на Моли. Както е при нашия вид. Наша. Наша Пчеличка.