Гонитбата на Шута

Тогава осъзнах, че се усмихва със стиснати зъби и че в същото време усмивката е весела. Станах да видя какви билки може да намеря, за да облекчат дълбоката болка от зарастващи кости. Заговорих през рамо:

— Трябва да поговоря с теб за хората, които нападнаха Върбов лес. Взели са малкото ми момиче, моята Пчеличка. И дъщерята на Сенч, пораснала вече жена, казва се Шън.

— Не.

— Какво?

Паникьосаното изражение се беше върнало на лицето му.

— Сенч няма дъщеря. Тя също щеше да се смята за наследница на Пророците. Щях да съм я видял. Фиц, нито едно от тези неща, които ми казваш, не може да е вярно. Щях да го зная. Щеше да ми разкрие други пътеки.

— Шуте. Моля те. Успокой се. Изслушай ме. Ти и аз, ние с теб променихме света, както каза, че ще стане. И когато ти… се върна, мисля, че променихме всички пътеки. Сенч излезе иззад стените на Бъкип заради това, което направихме. И е баща не на едно, а на две деца. Шън и Лант. А аз имам дъщеря, която ти не беше провидял. Ние променихме нещата, Шуте. Както ти каза. Моля те, засега приеми това. Защото ти си единственият, който би могъл да знае защо Слугите са взели дъщеря ми. И къде биха я отвели, и какво възнамеряват да правят с нея.

Обърнах се отново към него. Бях избрал смес от валериан, жълта теменуга за болката в костите, върбова кора и стрит джинджифил, за да стане малко по-поносимо на вкус. Намерих хаван и чукало и щом ги стрих, миризмите им се смесиха. Сбръчках нос и се върнах за още джинджифил и изсушена лимонова кора.

Той каза тихо:

— Ти ме остави тук. Сам.

Да споря с него, че не е останал сам, щеше да е безполезно.

— Наложи ми се — признах. — Чу ли какво заварих, когато стигнах у дома?

Той обърна глава настрани.

— Отчасти — призна хрипливо.

— Добре.

Вкарах мислите си в ред. Понякога, за да получиш информация, трябва първо да споделиш всичко, което знаеш. Не исках да мисля за случилото се, нито да го съживя в ума си. Страхливец. Щях да говоря за болката на други хора, а исках да се скрия от своя срам? Поех си дъх и започнах. Част от мен редеше думите с безизразен тон, предаваше само факти. Друга част грижливо приготвяше билковия чай, който можеше да облекчи болките на Шута. Наливаш вода в котлето, слагаш го да кипне, стопляш чайника с вряла вода така, че топлината да не се загуби, когато излееш водата върху билките. Оставяш ги да се запарят. Наливаш кехлибарената течност в чашата, като внимаваш да няма прекалено много утайка. Намерих мед и добавих две лъжички.

— Това е чай, за да облекчи болката в стъпалото ти — довърших разказа си.

Той не проговори. Разбърках чая и почуках с лъжичката по ръба на чашата, за да му покажа къде е. Треперещите му пръсти тръгнаха към нея, докоснаха я и се отдръпнаха.

— Те са били. Слугите. — Гласът му трепереше. Слепите му очи блеснаха златни към мен. — Те са те намерили. Значи са намерили мен.

Скръсти ръце и се присви. Трепереше. Заболя ме, като го видях такъв. Студена килия, далечен огън, който означава само болка, никога топлина. Хора, които се усмихват и викат от радост, докато те нараняват. Помнех. Едва можах да си поема дъх. Той опря ръце на масата и отпусна лицето си върху тях. Рухна в себе си. Не помръдвах. Той беше последната ми надежда и ако се облегнех твърде тежко на него, щеше да се прекърши.

Плеснаха крила. Пъстра, която допреди малко дремеше на един стол до топлещия огън, литна, кацна на масата и тръгна към Шута.

— Шуте. Шуте! — каза с вранския си глас.

Наведе глава и дръпна кичур коса с клюна си. Разчеса го все едно че са пера. Той въздъхна леко. Враната клъвна друг кичур и разчеса и него. Издаваше тънки грижовни звуци.

— Знам — отвърна той.

Въздъхна. После бавно се изправи. Протегна пръстите си и Пъстра тръгна към него. С върха на счупения си показалец я погали по главата. Беше го успокоила. Една птица бе направила онова, което аз не можах.

— Аз ще те защитя — излъгах го.

Той знаеше, че това е лъжа. Не бях защитил хората си във Върбов лес, нито Лант или Шън, нито дори скъпата ми Пчеличка. Мисълта за провалите нахлу в мен и ме удави.

Последва гняв. Червена ярост, която изведнъж лумна в мен.

Фиц?

Нищо няма — излъгах Предан. Прибрах гнева си и го запуших. Лично. Толкова лично. Бяха наранили моя Шут, сигурно бяха убили приятеля ми Прилкоп и бяха откраднали дъщеря ми. А аз не им бях направил нищо и нищо не можех да направя, докато не научех повече. Но когато научех повече…

— Ще те защитя и ще ги убием всичките — обещах му свирепо. — Ще ги боли и ще умрат, а ние ще си върнем своето.

Той вдиша треперливо. Сълзи, прошарени със златно вместо жълто, се стичаха по нашарените му с белези страни.

— Всичките? — попита с тънък глас.