Гонитбата на Шута

Ръката ми тръгна по масата, почуквах с нокти, за да я чуе, че идва. Хванах костеливата му ръка. Позволих си миг мълчание, за да събера кураж и да охладя гнева си до ледено острие. Редно ли беше това? Възползвах ли се от страховете му за своите лични цели? Давах ли обещания, което не можех да изпълня? Но какво друго можех да направя? Беше за Пчеличка.

— Шуте. Любими. Трябва да ми помогнеш. Ще ги убием всичките, но само ако можеш да ми помогнеш. Защо са отишли във Върбов лес? Защо са взели Пчеличка и Шън? Какво възнамеряват? Защо е имало и халкидци? И най-вече, къде биха ги отвели? Къде? Другите въпроси са важни, но дори да можеш само да ми кажеш къде, това ще е достатъчно, за да ги намеря и да ги убия, и да си върна детето си.

Видях как се напрегна. Изчаках го. Той намери чашата, вдигна я и отпи предпазливо. После каза:

— Вината е моя.

Исках да му възразя, да го прекъсна и да го уверя, че не е негова. Но думите му бяха потекли и не исках да ги спирам.

— След като разбраха какво означаваш ти за мен, бяха длъжни да те издирят. Да видят дали ти пазиш тайната, която не можаха да изтръгнат от мен. Слугите разполагаха с името ти. Казах ти как стана това. Знаеха за Фицрицарин и знаеха за Бъкип. Но за Том Беджърлок и Върбов лес не можеха да знаят. Вестоносците, които изпратих при теб… аз не им казах името ти. Дадох им късчета информация, която можеха да използват, докато пътуват, за да намерят следващото място и да зададат следващия въпрос, който можеше да ги отведе до теб. Фиц, направих всичко по силите си да те защитя, въпреки че ти изпратих молбата си и предупреждението си. Мога само да предполагам, че са пленили един от пратениците ми и са измъкнали информацията с мъчения.

Отпи пак от чая.

— Или може би просто са ме проследили. Сигурно са видели това, което аз не можах — че е неизбежно да се върна при своя Катализатор. Може би дори са разчитали на теб, че ще ме убиеш. Колко сладко трябва да им се е сторило това!

— Но сега се боя от нещо по-лошо. Ако са знаели, че съм те помолил да намериш Неочаквания син и да го опазиш невредим, може да са подозирали, че вече си го направил. И може би са нападнали Върбов лес с надеждата, че ще го намерят. Чу, че са разпитвали за него. — Обърна се към мен, макар да не можеше да ме види. — Но ето го и най-лошото. Ами ако знаят повече, отколкото ние можем изобщо да знаем? Ами ако са създали нови пророчества, откакто ти ме върна от мъртвите и направи толкова много от старото бъдеще невъзможно? Ами ако са знаели, че ако ме намериш на пазара, ще ме убиеш? Или ако са знаели, че ако почти ме убиеш, след това ще се опиташ да ме спасиш? Че ще ме пренесеш и ще оставиш собствения си дом без охрана, така че да могат да насилват, плячкосват и търсят Неочаквания син, без да се боят от нищо?

Думите му ме изпълниха с безпокойство.

— Ами ако все още играем по тяхната музика? И не я чуваме, тъй че не можем да променим стъпката, нито подскоците, и се въртим според тяхната воля?

Мълчах и се мъчех да си представя такъв враг. Враг, който знае какво ще направиш още преди да решиш да го направиш.

— Безполезно е да се боим от това — продължи той. — Ако е така, ние сме безпомощни срещу тях. И единственият логичен отговор на това би било да спрем да се борим. А така те ще спечелят. Ако се борим, ще можем поне да сме неудобство за тях.

Гневът ми, потушен за кратко, лумна отново.

— Смятам да бъда нещо повече от неудобство, Шуте.

Не беше отдръпнал ръката си. Сега стисна моята здраво.

— Не ми е останал кураж, Фиц. Те го избиха, изкривиха го, изгориха го от мен. Тъй че ще трябва да заема от твоя. Нека да помисля, само още миг, за всичко, което ми разказа.

Пусна ръката ми и отпи отново от чая.

Бях забравил враната, толкова неподвижна и тиха беше. Изведнъж тя разпери криле, скочи от мястото си и кацна на масичката, като едва не обърна чайника.

— Храна — изграчи настойчиво. — Храна, храна, храна!

— Има храна на подноса до леглото ми, мисля — каза Шутът и аз ѝ я донесох. Имаше комат хляб и останки от някаква птица с късчета месо по костите. Занесох я до работната маса и враната ме последва там. Накъсах ѝ от хляба и сипах вода в паничката ѝ. Тя почна да кълве.

Шутът заговори преди да съм седнал.

— Има неща в разказа ти, които не разбирам. И съвсем малко неща, за които мога да те осветля извън онова, което вече знаеш. Но хайде да съберем късчетата факти и да видим какво можем да построим. Първо, миловидната жена с кръглото лице. Познавам я. Казва се Дуалия и с нея сигурно има лурики. Тя е лингстра, което ще рече, че е напреднала в ранговете на Слугите, но не толкова високо, че да стои в школата и да тълкува пророчествата. Достатъчно полезна и умна е, за да ѝ се дадат лурики, които да обучава и да ѝ служат, но не толкова ценна, та Слугите да не я излагат на риск в по-големия свят. Изглежда мила; умее да го прави и го използва добре. Хората приемат, че ги харесва, и на свой ред се стремят да спечелят благоволението ѝ.

— Значи я познаваш? От Клерес?