Град на изгубени души

— А, това ми напомни нещо. — Саймън бръкна в раницата си, извади две книжки с манга и

ги размаха тържествуващо, преди да й ги подаде. — „Magical Love Gentleman”, брой

петнайсет и шестнайсет. Изчерпани във всички книжарници, с изключение на „Мидтаун

комикс”.

Клеъри ги взе и погледна пъстрите корици. Някога сигурно би изпискала от радост, ала сега

едва успя да се усмихне на Саймън и да му благодари. Все пак го беше направил за нея,

напомни си тя — жест на истински приятел, макар точно сега да й се струваше немислимо

да се развлече с тях.

— Страшен си — каза и го побутна приятелски с рамо. След това се облегна на

възглавниците с мангата в скута. — И благодаря, че дойде с мен при кралицата на феите.

Знам, че мястото трябва да е събудило гадни спомени, но… винаги се чувствам по-добре,

когато си до мен.

— Ти беше чудесна. Справи се с кралицата като професионалист — заяви Саймън и се

изтегна до нея. Раменете им се докосваха, докато двамата гледаха тавана с познатите

пукнатини и блещукащите в тъмното звезди, които отдавна бяха престанали да светят. — Е,

ще го направиш ли? Ще откраднеш ли пръстените?

— Да. — Клеъри изпусна дъха, който беше задържала. — Утре. По обяд има заседание.

Всички ще присъстват. Ще го направя тогава.

— Не ми харесва, Клеъри.

Клеъри усети как тялото й се напряга.

— Кое не ти харесва?

— Да се забъркваш с феите. Те са лъжовна раса.

— Та те не могат да лъжат.

— Знаеш какво имам предвид. „Феите са измамливи” звучи изтъркано, ала е така.

Клеъри завъртя глава и го погледна, опряла брадичка на ключицата му. Саймън автоматично

вдигна ръка и обгърна раменете й, притегляйки я към себе си. Тялото му беше хладно, ризата

— все още влажна от дъжда. Обикновено правата му коса бе изсъхнала в навити от вятъра

къдрици.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно да се забърквам с тях. Но бих го сторила за теб —

каза тя. — Ти също би го направил за мен, нали?

— Разбира се. Въпреки това си остава лоша идея. — Саймън завъртя глава и я погледна. —

Знам как се чувстваш. Когато баща ми умря…

Тялото на Клеъри се напрегна.

— Джейс не е мъртъв.

— Знам. Не се опитвах да кажа, че е мъртъв. Просто… Не е нужно да казваш, че се чувстваш

по-добре, когато съм с теб. Защото аз винаги съм с теб. Скръбта те кара да се чувстваш сама, но не е така. Знам, че не вярваш в… в религията, така, както аз, но поне можеш да повярваш, че си заобиколена от хора, които те обичат, нали?

Очите му бяха широки, пълни с надежда. Бяха тъмнокафяви, както винаги, но и някак

различни, сякаш към цвета им бе прибавен още един слой, така, както и кожата му

изглеждаше едновременно прозрачна и без пори.

„Вярвам го”, помисли си Клеъри. „Просто не съм сигурна дали има някакво значение.”

Тя нежно го побутна с рамо.

— Мога ли да те попитам нещо? Малко е лично, но е важно.

В гласа на Саймън се промъкна предпазлива нотка.

— Какво?

— Сега, като носиш знака на Каин, означава ли това, че ако случайно те изритам през нощта, някаква невидима сила ще ме ритне седем пъти по кокалчетата?

Почувства как той се разсмя.

— Лека нощ, Фрей.

3

Ангели на злото

— Човече, реших, че си забравил, че живееш тук — каза Джордан в мига, в който Саймън

пристъпи в дневната на малкия им апартамент, стиснал подрънкващите ключове в ръка.

Обикновено Джордан можеше да бъде открит изтегнал се върху футона им, провесил

дългите си крака навън и стиснал контролера на игровата конзола. Днес също беше на

футона, но седеше изправен. Широките му рамене бяха приведени напред, ръцете —

пъхнати в джоба на дънките му, а контролерът не се виждаше никъде. Звучеше облекчен, че

Саймън се е прибрал и само след миг Саймън разбра защо.

Джордан не беше сам. В пълното с бучки, тапицирано с оранжево кадифе кресло насреща му

(не може да се каже, че мебелите на Джордан си подхождаха особено) седеше Мая, сплела

необуздано къдравата си коса в две плитки. Последният път, когато Саймън я бе видял, тя

беше страхотно издокарана за парти, ала сега носеше обичайните си дрехи — дънки с

оръфани ръбове, тениска с дълъг ръкав и кожено яке с карамелен цвят. Изглежда се

чувстваше също толкова неловко, колкото и Джордан, както седеше с изправен гръб, зареяла

поглед към прозореца. При появата на Саймън тя облекчено се изправи на крака и го

прегърна.

— Здрасти — поздрави тя. — Отбих се да видя как я караш.

— Добре съм. Така де, доколкото е възможно с всичко, което се случва.

— Нямах предвид това с Джейс. Говорех за теб. Ти как си?

— Аз? — слиса се Саймън. — Аз съм добре. Тревожа се за Изабел и Клеъри. Нали знаеш,

Клейвът я разследваше…

— Чух, че са я оправдали. Това е добре. — Мая го пусна. — Но си мислех за теб. И за

случилото се с майка ти.

— Откъде знаеш? — Саймън погледна към Джордан, но той поклати едва забележимо глава.

Не го беше научила от него.

Мая подръпна една от плитките си.

— Ако щеш вярвай, срещнах Ерик. Той ми каза какво е станало и че заради това през

последните две седмици не си свирил с „Хилядолетен мъх”.

— Всъщност, те си промениха името — обади се Джордан. — Сега се казват „Среднощно

бурито”.

Мая му хвърли подразнен поглед и той се сниши на мястото си. Саймън се зачуди какво ли