Град на изгубени души

малки крачета, а върху извития й капак с диаманти бяха инкрустирани инициалите „У. С.”

„У” помисли си той. „Уил?”

„Уил”, отвърнал бе Магнус, когато Алек го попита за името, с което Камила го беше

дразнила. „Господи, колко време мина оттогава.”

Алек прехапа устни.

— Какво е това?

— Кутия за енфие — отвърна Магнус, без да вдига поглед от листовете. — Нали ти казах.

— Това пък какво е? Някаква отрова?

Магнус го погледна и се засмя.

— Обикновен тютюн. През седемнайсети и осемнайсети век беше доста популярно. Сега

използвам кутията, за да си държа разни дреболии в нея.

Той протегна ръка и Алек му подаде кутията.

— Някога питал ли си се… — започна Алек, ала после спря и опита отново: — Не те ли

тревожи, че Камила е някъде там? Че успя да се измъкне?

“И че вината беше моя?” обави наум, но не го изрече на глас — не беше нужно Магнус да го

знае.

— Тя винаги е била някъде там — каза Магнус. — Знам, че Клейвът не прелива от щастие,

но аз съм свикнал да си я представям как живее своя живот, без да ме търси. Ако ме е

тревожело, то е било много отдавна.

— Но някога си я обичал.

Магнус прокара пръсти по диамантите върху капака на кутията.

— Мислех, че я обичам.

— А тя още ли те обича?

— Не вярвам — сухо отвърна Магнус. — Последният път, когато я видях, не се държа

особено приятно. Разбира се, може и да беше, защото аз имам осемнайсетгодишно гадже с

руна за издръжливост, а тя си няма.

Алек едва не се задави.

— Тъй като аз съм онзи, който току— що бе третиран като сексуален обект, държа да

отбележа, че възразявам срещу това описание.

— Тя открай време си е ревнива — ухили се Магнус и Алек си каза, че наистина страшно го

бива да сменя темата. Магнус бе дал да се разбере, че не обича да говори за отминалите си

любовни връзки, но незнайно как по време на разговора им спокойното, уютно усещане, че

си е у дома, се бе изпарило. Колкото и млад да изглеждаше Магнус (а точно сега, босоног, с

щръкнала във всички посока коса, той сякаш бе на осемнайсет), двамата бяха разделени от

истински океан от време.

Магнус отвори кутията, извади няколко кабърчета и забоде листа, който разглеждаше, за

масата. Когато вдигна глава и видя изражението на Алек, се сепна.

— Добре ли си?

Вместо отговор, Алек се пресегна и взе ръцете му в своите. Магнус се остави Алек да го

издърпа на крака и го погледна изпитателно, но преди да успее да каже каквото и да било,

Алек го притегли към себе си и го целуна. Магнус издаде тих звук на задоволство и сграбчи

ризата му, повдигайки я лекичко, така че хладните му пръсти сега почиваха върху гръбнака

на Алек, който се долепи още по-плътно до него, притискайки го между масата и тялото си.

Не че Магнус имаше нещо против.

— Хайде — прошепна Алек в ухото му. — Късно е. Да си лягаме.

Магнус прехапа долната си устна и погледна през рамо към листовете върху масата и

древните букви на непознатия език.

— Ти върви. Аз идвам след малко… пет минути.

— Добре. — Алек се изправи. Прекрасно знаеше, че когато Магнус потъне в проучванията

си, петте минути много лесно се превръщат в пет часа. — Ще се видим там.

— Шшт.

Клеъри долепи пръст до устните си, преди да даде знак на Саймън да мине преди нея през

входната врата. Всички светлини в къщата на Люк бяха угасени, дневната тънеше в тишина и

мрак. Клеъри побутна Саймън към стаята си и тръгна към кухнята, за да си вземе чаша вода.

Не бе изминала и половината разстояние, когато замръзна на място.

От дъното на коридора се носеше гласът на майка й. Ясно долови напрежението в него.

Също като Клеъри, чийто най-голям кошмар бе да изгуби Джейс, така и майка й изживяваше

своя най-голям ужас. Мисълта, че синът й е някъде там, способен на всичко, я раздираше

отвътре.

— Но те я оправдаха, Джослин. — Клеъри чу отговора на Люк, чийто глас ту се повишаваше

леко, ту отново се снижаваше до шепот. — Няма да има никакво наказание.

— Вината е моя. — Думите на Джослин звучаха приглушено, сякаш бе заровила лице в

рамото на Люк. — Ако не бях дала живот на… на онова създание, сега Клеъри нямаше да

преживява всичко това.

— Не би могла да знаеш… — гласът на Люк се превърна в шепот и макар Клеъри да знаеше,

че е прав, за миг я обзе мимолетен, гузен пристъп на гняв против майка й. Джослин

трябваше да убие Себастиан още в люлката, та никога да не бе имал възможност да порасне

и да съсипе живота на всички им, помисли си тя и начаса се ужаси от себе си. Обърна се и

забързано се отправи към другата част на къщата, втурвайки се в стаята и затваряйки вратата

след себе си така, сякаш някой я гонеше.

Саймън, който се бе настанил на леглото и играеше на някаква видео игра, изненадано

вдигна глава.

— Всичко наред ли е?

Клеъри опита да се усмихне. Саймън бе толкова позната гледка в тази стая — докато

растяха, неведнъж бяха преспивали у Люк. Беше направила всичко по силите си, за да

превърне това място в своята стая, вместо в спалня за гости. В рамката на огледалото над

тоалетката безразборно бяха втъкнати снимки: на тях със Саймън, на семейство Лайтууд, на

нея и Джейс, на майка й. Люк й бе подарил чертожно табло и пособията й за рисуване бяха