Град на изгубени души

прилежно подредени в шкафчето до него. Беше окачила и плакати от любимите си аниме

поредици — „Fullmetal Alchemist”, „Rurouni Kenshin”, „Bleach”.

Навсякъде се виждаха и доказателства за живота й на ловец на сенки — дебелият Кодекс на

ловците на сенки с надраскани в полетата бележки и рисунки, лавица с книги за окултното и

паранормалното, стилито й върху писалището, както и нов глобус, подарък от Люк, върху

който бе отбелязан Идрис със златни граници насред Европа.

А Саймън, седнал по турски върху леглото, бе едно от малкото неща, които принадлежаха

както на стария, така и на новия й живот. Той я гледаше с тъмните си очи, които се

открояваха върху бледото му лице, а знакът на Каин едва забележимо проблясваше на челото

му.

— Майка ми — обясни Клеъри и се облегна на вратата. — Всичко това определено не й

понася.

— Не изпитва ли облекчение? Задето те оправдаха, имам предвид.

— Не може да престане да мисли за Себастиан. Обвинява себе си.

— Не тя, а Валънтайн е отговорен за това, в което се е превърнал Себастиан.

Клеъри не отговори. Беше си припомнила ужасната мисъл, която й бе минала през главата

преди малко — че майка й е трябвало да убие Себастиан още като бебе.

— И двете — продължи Саймън — се обвинявате за неща, за които не сте отговорни. Ти се

укоряваш, задето си оставила Джейс сам на покрива…

Клеъри рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Не помнеше да го е казвала на глас,

макар наистина да бе така.

— Никога…

— Правиш го — настоя Саймън. — Ала аз също го оставих. Изи го остави, Алек го остави…

а Алек е неговият парабатай. Нямаше как да знаем. Пък и можеше да е и по-лошо, ако бе

останала с него.

— Възможно е.

На Клеъри не й се говореше за това. Избягвайки погледа на Саймън, тя се отправи към

банята, за да си измие зъбите и да нахлузи пухкавата си пижама. Избягваше да се поглежда в

огледалото — ненавиждаше колко бе бледа и какви сенки имаше под очите. Тя бе силна,

нямаше да позволи това да я пречупи. Имаше план. Дори и той да бе леко безразсъден и да

предполагаше кражба от Института.

Изми си зъбите и докато излизаше от банята, връзвайки вълнистата си коса на опашка, видя

Саймън да прибира в раницата си бутилка, за която бе почти сигурна, че съдържа кръвта,

която си бе купил от „При Таки”.

Приближи се до леглото и разроши косата му.

— Можеш да я държиш в хладилника, ако искаш. В случай че не я харесваш със стайна

температура.

— Всъщност, леденостудената кръв е по-гадна от тази със стайна температура. Най-хубава е

топла, но мисля, че на майка ти няма да й се хареса особено, ако взема да си я претоплям в

тенджерите й.

— Джордан наистина ли няма нищо против? — попита Клеъри, чудейки се дали Джордан

изобщо си спомня, че Саймън живее при него. През последната седмица Саймън бе прекарал

всички нощи у тях. Първите няколко дни след изчезването на Джейс Клеъри не можеше да

заспи. Натрупваше пет завивки отгоре си и въпреки това не успяваше да се стопли. Лежеше

будна, зъзнеше и си представяше как през вените й бавно се процежда замръзнала кръв, а

ледени кристали се увиват като мрежа от корали около сърцето й. Сънищата й бяха пълни с

черни морета, огромни късове лед, замръзнали езера и Джейс. Така и не успяваше да види

лицето му, скрито от сенки, пелени от облаци или от собствената му лъскава коса, когато се

извърнеше от нея. От време на време се унасяше, само за да се събуди след няколко минути,

винаги със същото отвратително чувство, че се дави.

Първият ден, след като я разпитваха в Съвета, тя се прибра у дома и се пъхна в леглото. Лежа

там, напълно будна, докато откъм прозореца се разнесе почукване и Саймън се мушна вътре,

при което едва не тупна на пода. Без да каже нито дума, той се покатери върху леглото и се

опъна до нея. Кожата му бе студена от хладната нощ навън и от него се носеше дъх на

градски въздух и приближаващия зимен мраз.

Клеъри бе допряла рамото си до неговото, разтопявайки частица от напрежението, стиснало

тялото й като в железен юмрук. Дланта му беше студена, ала въпреки това позната, като

допира на кадифеното му сако до ръката й.

— Колко дълго можеш да останеш? — прошепнала бе тя в мрака.

— Колкото поискаш.

Тя се бе обърнала на една страна, за да го погледне.

— Изи няма ли да има нещо против?

— Именно тя настоя да дойда. Каза ми, че не можеш да спиш и че ако присъствието ми ти

помага, мога да остана. Поне докато заспиш.

Клеъри бе въздъхнала облекчено.

— Остани цялата нощ. Моля те.

И той го бе сторил. Тази нощ Клеъри не сънува кошмари.

Докато Саймън беше там, тя спеше дълбоко, без да сънува — същински океан от мрак и

безпаметност. Забрава, в която нямаше болка.

— Джордан не го е грижа за кръвта — отвърна Саймън. — Интересува го единствено това да

се чувствам удобно в собствената си кожа. Да приема вампира в себе си и тям подобни

дрънканици.

Клеъри се настани на леглото до него и прегърна една възглавница.

— А вампирът в теб различен ли е от онзи, когото виждаме?

— Определено. Той настоява да нося тениски, които разкриват корема ми, и федора. Но аз

се съпротивлявам.

По устните на Клеъри пробяга бегла усмивка.

— Значи вътрешният ти вампир е Магнус?