Град на изгубени души

бяха обсъждали, преди да се прибере.

— Говорил ли си с някой друг от семейството си? — меко попита Мая. В кехлибарените й

очи се четеше загриженост и макар да знаеше, че е глупаво, Саймън си даде сметка, че не му

харесва да го гледат така. Сякаш от нейната тревога проблемът ставаше реален и той не

можеше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Аха. Със семейството ми всичко е наред.

— Нима? Защото си забрави телефона тук — Джордан вдигна апарата от масата — и сестра

ти от вчера звъни през пет минути.

Вътрешностите на Саймън се вледениха, докато поемаше телефона от Джордан.

Седемнайсет неприети повиквания от Ребека.

— По дяволите — изруга той. — Надявах се да се размина с това.

— Е, тя ти е сестра — каза Мая. — Рано или късно все трябваше да ти се обади.

— Знам, но досега успявах да се измъкна — оставях съобщения, когато знаех, че не си е

вкъщи, такива работи. Просто… май се опитвах да избегна неизбежното.

— А сега?

Саймън остави телефона на перваза.

— Ще продължа да го избягвам?

— Недей. — Джордан извади ръце от джобовете си. — Трябва да говориш с нея.

— И какво ще й кажа? — Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Майка ти все трябва да й е обяснила нещо — отвърна Джордан. — Сигурно се тревожи.

Саймън поклати глава.

— След няколко седмици ще се прибере у дома за Деня на благодарността. Не искам да се

забърква в онова, което става с майка ми.

— Тя вече е забъркана. Нали ти е сестра — каза Мая. — А и онова — случващото се с майка

ти и всичко останало — е животът ти.

— Е, значи искам да стои далеч от него. — Саймън си даваше сметка колко нелогично

звучи, но то беше по-силно от него. Ребека беше… специална. Различна. И принадлежеше

към част от живота му, която досега бе останала незасегната от цялата тази бъркотия. Може

би единствената такава.

Мая махна отчаяно с ръце и се обърна към Джордан.

— Кажи нещо. Нали си неговият пазител.

— O, я стига — рече Саймън, преди Джордан да успее да отвори уста. — Някой от вас

двамата поддържа ли връзка с родителите си? С когото и да било от семейството си?

Джордан и Мая си размениха бързи погледи.

— Не — бавно отвърна Джордан. — Ала никой от нас не беше в добри отношения с тях и

преди…

— Нямам какво повече да кажа — заяви Саймън. — Ние сме сираци. Сираци на бурята.

— Не можеш просто да пренебрегваш сестра си — настоя Мая.

— Само стой и гледай.

— А когато тя се прибере и открие, че къщата ви е заприличала на декор от „Заклинателят”?

И че майка ти не може да й даде никакво обяснение за местонахождението ти? — Джордан

се приведе напред, облегнал ръце на коленете си. — Сестра ти ще се обади в полицията, а

майка ти ще я затворят в лудница.

— Просто не мисля, че съм готов да чуя гласа й — опита Саймън, но и сам разбираше, че е

изгубил спора. — Сега трябва да излизам, но обещавам да й пратя съобщение.

— Добре — каза Джордан. Гледаше Мая, докато го изричаше, сякаш се надяваше тя да

забележи, че е постигнал напредък със Саймън, и да остане доволна. Саймън се зачуди дали

не се бяха срещали през последните две седмици, в които той рядко се прибираше. Ако се

съдеше по неловката атмосфера, която бе заварил, когато си дойде, би предположил, че не

са, но с тези двамата бе трудно да си сигурен. — Пак е някакво начало.

Потракващият златен асансьор спря на третия етаж на Института и като си пое дълбоко дъх,

Клеъри пристъпи в коридора. Точно както Алек и Изабел й бяха казали, мястото бе пусто и

потънало в тишина. Трафикът по „Йорк Авеню” долиташе едва— едва. Клеъри си представи,

че чува шумоленето на акарите, които танцуваха в светлината от прозореца. По стените

имаше закачалки, където живеещите в Института окачваха палтата си, когато влезеха вътре.

Едно от черните якета на Джейс все още висеше там, а празните му ръкави имаха някак

призрачен вид.

Клеъри потрепери и пое по коридора. Спомни си първия път, когато с Джейс бяха

прекосили тези коридори, докато мекият му глас й разказваше за ловците на сенки, за

Идрис, за целия таен свят, за чието съществуване тя дори не беше подозирала. Беше го

гледала, докато той говореше (скришом, както си мислеше тогава, макар сега да знаеше, че

той бе забелязал всичко) — нежните отблясъци на светлата му коса, бързите движения на

изящните му пръсти, потръпването на мускулите на ръцете му, докато жестикулираше.

Стигна до библиотеката, без да срещне никого, и бутна вратата. От стаята все още я побиваха

тръпки, точно както и първия път, когато я видя. Кръгла, защото беше построена в кула, тя

имаше галерия с перила, издигната по средата на стените, там, където свършваха рафтовете.

Дъбовото писалище, което в мислите на Клеъри все още бе писалището на Ходж, си стоеше в

средата на стаята; плотът му, изработен от едно— единствено парче дърво, почиваше върху

гърбовете на два коленичили ангела. Част от Клеъри едва ли не очакваше Ходж да се

надигне иззад него с гарвана Хюго на рамото си.

Пропъждайки спомена, тя забързано се отправи към спираловидната стълба в другия края на

помещението. Носеше дънки и маратонки с гумени подметки, а на глезена си имаше руна за